Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Ти си пиян — укори го Малкълм.
— Така ли? — изсъска Самъртън и сигурно щеше да каже нещо неблагопристойно, ако Мери не беше дошла откъм коридора с табла измити чаши в ръце. Тя видя Лианор и я поздрави на висок глас:
— Добър вечер, мадам. Радвам се, че вече сте добре!
Лианор се усмихна вяло, но не поправи момичето. След това влезе в салона. Малкълм бързо стана от стола си и я пресрещна. По устните му играеше странна усмивка, а очите му я галеха. Когато сложи ръка на талията й, тя се скова и с усилие потисна желанието си рязко да го отблъсне.
— Ела, седни при нас, Лианор. Зажаднели сме за красотата ти, но сега си тук и за нас е празник. Такава прелестна фигура не може да се обхване с един-единствен поглед. Позволи ни да ти се порадваме малко.
Робърт Самъртън стана доста непохватно и вдигна чашата си за тост.
— Напълно споделям това мнение. Положително си най-милата дъщеря, която може да си пожелае един баща. — Той отпи голяма глътка, за да не остави без последствие тоста си и приглади мустаци. Прокашля се, погледна в празната си чаша и кимна на Мери да му сипе пак. — Бъди добро момиче и ми донеси още едно уиски.
Малкълм намръщи неодобрително чело, докато настаняваше Лианор на канапето.
— Не трябва ли да почакаш, докато се нахраним.
Самъртън пренебрежително махна с ръка и се обърна към прислужницата:
— Една-две глътки няма да ми навредят, нали така малката?
Момичето не знаеше какво да прави и погледна въпросително Малкълм. Когато младият мъж кимна колебливо, тя изпълни нарежданията на Самъртън. Бащата на Лианор потри ръце, предвкусвайки удоволствието, и не свали очи от момичето, докато чашата не се озова в ръцете му. След това издекламира весело малко стихче:
— Вчера кралицата имаше четири Мери, днес са сам три: тук са Мери Битън и Мери Ситън, и Мери Кармайкъл, но теб те няма… — той намигна на прислужницата измени края така, че да подхожда за случая, — сладка, малка Мери Мърфи.
Момичето сложи ръка на устата си, изкиска се и бърз излезе от салона. Малкълм погледна след нея, поклати глава и седна до Лианор на канапето. Очите му топло проблясваха.
— Странно, че си решила да облечеш точно тази рокля любов моя — промълви той и прокара върховете на пръстите си по мекия волан.
— Защо да е странно? — В гласа й прозвуча лека загриженост. — Да не би да съм я носила по някакъв особен повод?
Той се усмихна леко.
— Би могло и така да се каже. Това е роклята, с коя бе облечена на сватбата ни.
Думите му я улучиха право в сърцето. Виденията изглежда, не бяха я излъгали. Отговори с тих глас:
— Не мислех, че роклята е толкова стара, или може би съм се лъгала за времето на сватбата ни. Кога казвате… — Тя въздъхна примирено и се поправи: — Кога казваш, че била?
— Ние се оженихме малко след като се срещнахме. Роклята беше най-грижливо запазена.
— Мегън я намери в един куфар — обясни Лианор разсеяно и се опита да си спомни кога може да са се срещнали.
Той пъхна ръката си под лакътя й и го стисна нежно.
— Тогава не внимавах много при опаковането. Не знаех къде са те отвлекли онези негодници и бях страшно загрижен за живота ти.
Лианор огледа безучастно помещението; това, което виждаше, не означаваше нищо за нея. На източната стена между двата прозореца имаше камина и над нея висеше един доста посредствен пейзаж, който никак не подхождаше на елегантната обстановка. Лианор си помисли, че тази картина отговаря доста точно на сегашното й положение. Въпреки че непрекъснато я уверяваха в обратното, тя имаше чувството, че двамата мъже не бяха част от живота й. Искаше да бъде при Аштън!
Десета глава
Нежните цветове на настъпващото разсъмване нахлуваха от изток на сияйни талази по небето. Огряваха с розов блясък пенестите гребени на вълните и караха Лианор да разтвори сърцето си за красотата на утрото. Тя решеше косата си, застанала на верандата, за да вижда по-добре прибоя. Прислугата приготвяше вече закуската в кухнята. Иначе в къщата край брега цареше тишина, с изключение на приглушеното хъркане от стаята на Робърт Самъртън. В мислите си тя го наричаше „Робърт“ или „мистър Самъртън“, а не „татко“, защото не си спомняше за него и не можеше да го почувства близък. Беше чисто и просто Робърт Самъртън. От разказите на Аштън беше разбрала, че е човек с труден характер, но не беше подготвена за увлечението му по уискито. Започваше всяка сутрин със солидна порция бренди в кафето, и от този момент алкохолът го съпътстваше през целия ден.