Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Разстроена, наведе глава и затвори очи. Искаше виденията да изчезнат, да ги забрави. Неспособността да намери някакъв спомен за Аштън сриваше всичките й надежди. Чувстваше се слаба и отпаднала. Знаеше, че трябва да погледне истината в лицето, но сърцето й копнееше за Аштън. Времето, прекарано с него, беше по-хубаво от всичко останало в живота й.
— Мадам? — Мегън сложи предпазливо ръка на рамото на Лианор. — Не ви ли е добре?
С лека въздишка Лианор се отпусна на облегалката на стола.
— Не знам. Чувствам се толкова слаба този следобед.
— Хайде, полегнете си малко — посъветвай икономката. — Ще ви донеса влажна кърпа за челото.
— Не е ли по-добре да се облека за вечеря? — Лианор хвана по-здраво хавлията, но не можеше да събере сили да се облече.
— Имаме достатъчно време, мадам. Просто си наметнете нещо и си починете, докато ви стане по-добре. След дългото пътуване малко сън не би ви навредил.
Лианор послуша предложението и се изтегна на леглото. Чаршафите бяха хладни и напарфюмирани, а меката пухена възглавница я накара скоро да се потопи в езерото на съня. Известно време плуваше в някакво пространство, където нещата се виждаха неясни зад дълги, веещи се воали. Сънищата идваха и си отиваха, тя се плъзгаше безгрижно от един в друг, докато постепенно развяващите се завеси се сключиха около нея и започнаха да светят, пронизани сякаш от слънчеви лъчи. Приближи се някаква тъмна фигура, която не можа да познае в първия момент, но след това различи обветреното лице на Аштън. Той се наведе, за да целуне голите й гърди, и пред очите й лицето му започнала става по-широко и да се изменя. Над усмихнатите устни се появиха тънки мустаци и тя изведнъж се намери срещу Малкълм Синклер. Воалите се превърнаха в море от пламъци, което я заобикаляше отвсякъде. Тя отчаяно се мяташе. След това от огъня се появиха човешки фигури и започнаха да се трупат наоколо, докато вече едва можеше да диша. Накъдето и да се обърнеше, виждаше захилени муцуни. Вдигаха се бокали, като че ли празнуваха слизането й в ада. Само един мъж стоеше настрана. Приличаше на изплашен пор, който бяга от едно скривалище към друго и се приближаваше все повече. Внезапно застана точно пред нея, лицето му закри всичко друго и безгласният му вик отекна в главата й.
Лианор се събуди с пъшкане и се огледа диво в непознатата стая, неспособна да се отърси от кошмара. Струваше й се, че ще види всеки момент измъченото лице в някой от ъглите. Сърцето й биеше неравномерно от страх. Една тъмна сянка дебнеше до леглото и едва след като реалността бавно надви, Лианор разпозна Мегън. Тя се беше навела съчувствено към господарката си.
— Вие се мятахте и стенехте, като че сънувахте лош сън, мадам, и ми се струва, че имате малко температура.
Все още изпълнена със страх, Лианор се огледа из стаята.
— Сама ли си?
Мегън смръщи чело.
— Да, мадам, тук сме само вие и аз, няма друг.
Лианор въздъхна облекчено.
— Трябва да съм сънувала кошмар.
— Да, мадам, сигурно е било така — съгласи се прислужницата, докато слагаше влажна кърпа на челото й. — Поспете още малко. Ще ви събудя, когато стане време за вечеря. Ако дотогава не се почувствате по-добре, ще кажа на баща ви, че няма да слезете долу.
— Много съм умерена — призна Лианор.
— Разбира се, че сте уморена и има от какво.
Лианор затвори очи и заспа отново. Този път нищо не наруши спокойствието на дрямката й, освен един кратък сън, който я поведе през замъглен лабиринт, където чу приглушени гласове, после сподавения плач на жена и неясното изпълнение на някакъв пиян поет.
Тя се събуди, след малко стана и с помощта на Мегън облече бледосинята органдинена рокля. После отвори вратата на спалнята, тръгна по коридора и бавно слезе по стълбите.
Шумовете от близките дюни се смесваха с тихия плисък на вълните. Двукрилата врата на салона беше широко отворена, за да влиза хладен вечерен ветрец. Температурата й не бе спаднала и тя виждаше всичко като през стъклена стена. Мегън й беше фризирала косата толкова старателно, че не личеше колко зле се чувства. Треската беше зачервила бузите й, очите й блестяха, а синята рокля й стоеше изключително добре.
Откъм салона долиташе приглушеният глас на баща й. Тя се спря, за да чуе какво казва.
— Как можеш да разговаряш така с мен!? Не направих ли всичко, за да ти помогна? Спомни си думите на поета: „Умен е този баща, който познае собственото си дете“.
Отговорът на Малкълм беше крайно непоетичен:
— Щастливо е детето, чийто баща отиде в ада.
— Нямаш капка уважение към по-възрастните хора! — За миг се възцари тишина, последвана от сладостно изпъшкване, което подсказваше, че Самъртън тъкмо бе поел глътка от любимото си лекарство. Засмя се тихо. — Внимавай, момчето ми, иначе ще завещая състоянието си на някой друг и ще останеш с пръст в устата.