Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Зад него заговори тих глас.
— Здравей, Върховни алхимико. Аз съм Господарят на Лунния къс.
С лице все още към масата за карти, Барук затвори очи и кимна.
— Титлата не е нужна — прошепна той. — Моля, наричайте ме Барук.
— В тъмното съм като у дома си — каза Господарят. — Това ще представлява ли неудобство за теб, Барук?
Алхимикът промълви заклинание. Детайлите по картата на масата пред него се откроиха с хладно синьо сияние. Извърна се с лице към Господаря и с изненада откри, че високата му, загърната в плащ фигура излъчва толкова малко топлина, колкото неодушевените предмети в стаята. Все пак успя да различи съвсем ясно чертите му.
— Вие сте Тайст Андий.
Господарят леко се поклони. Дръпнатите му многоцветни очи огледаха стаята.
— Намира ли ти се вино, Барук?
— Разбира се, милорд. — Алхимикът пристъпи към бюрото си.
— Името ми, доколкото може да се произнесе от човешки същества, е Аномандър Рейк. — Господарят закрачи след Барук към бюрото, ботушите му зачаткаха по лъскавия мраморен под.
Барук наля вино, обърна се и изгледа Рейк с известно любопитство. Беше чувал, че воини на Тайст Андий се сражават с империята на север под предводителството на свирепия звяр Каладън Бруд. Бяха се съюзили с Пурпурната гвардия и заедно двете сили изтощаваха малазанските пълчища. Значи в Лунния къс имаше Тайст Андий и този мъж пред него беше техният господар.
Барук за първи път в живота си виждаше лице в лице Тайст Андий. И това го безпокоеше много. Колко забележителни очи, помисли си той. Допреди миг — с оттенък на тъмен кехлибар, неспокойни като на котка, миг след това — сиви и ледени като на змия — жестока дъга от цветове, менящи се с всяко настроение. Зачуди се дали тези очи са способни да лъжат.
В библиотеката на алхимика се пазеха преписи от оцелели копия на „Безумството на Готос“, джагътски писания отпреди хилядолетия. В тях тук-там се споменаваше за Тайст Андий, загърнати в булото на страха, спомни си Барук. Самият Готос, джагътски чародей, спуснал се до най-дълбоките лабиринти на Древната магика, бе възхвалявал боговете на своето време, че Тайст Андий са толкова малобройни. И ако не друго, оттогава загадъчната им чернокожа раса се беше смалила.
Кожата на Аномандър Рейк беше непроницаемо черна, съвсем както в описанието на Готос, но гривата му бе сребриста. На ръст беше близо седем стъпки. Чертите му бяха резки, изваяни сякаш от оникс, леко извити нагоре до големите очи с вертикални зеници.
На широкия гръб на Рейк беше закачен двуръчен меч с предпазител от сребърен драконов череп и архаична дръжка, стърчаща от дългата цели шест и половина стъпки дървена ножница. От оръжието кървеше сила и цапаше въздуха като черно мастило локва вода. Когато погледът му се спря на него, Барук за малко не се замая, видял, за един много кратък миг, зейнала пред него неизбродна тъма, студена като недрата на ледник, от която идваше вонята на древност, съпроводена от едва доловим стон. Барук извърна очи от оръжието и видя, че Рейк го гледа през рамо.
Тайст Андий се усмихна разбиращо и подаде на Барук един от пълните с вино бокали.
— Старата пак ли прояви мелодраматичния си нрав?
Барук примигна и неволно се ухили.
Рейк отпи от виното си.
— Много е нескромна в изявата на дарбите си. Е, ще седнем ли?
— Разбира се — отвърна Барук и изпита облекчение, въпреки трепета си. От многото си години научни занимания беше разбрал, че голямата сила оформя различните души по различен начин. Ако Рейк беше извратен, Барук щеше да го разбере моментално. Но Господарят, изглежда, се владееше до съвършенство. Това само по себе си предизвикваше възхищение. Мъжът пред него оформяше силата, а не обратно. Такъв контрол беше, хм, нещо нечовешко. Подозираше, че това нямаше да е последното откритие за този воин-маг, което щеше да го остави изумен и уплашен.
— Тя хвърли по мен всичко, с което разполагаше — каза внезапно Рейк. Очите му светеха като ледени.
Стреснат от силата на този изблик, Барук се намръщи. „Тя? О, императрицата, разбира се.“
— И въпреки това — продължи Рейк — не можа да ме сломи.
Алхимикът не помръдваше на стола си.
— Все пак — каза той предпазливо — бяхте принуден да отстъпите, разбит и победен. Усещам силата ви, Аномандър Рейк — добави с гримаса той. — Тя пулсира от вас на вълни. Затова съм длъжен да ви попитам: как стана така, че бяхте надвит? Знам нещо за Върховния маг на империята Тайсхрен. Той притежава сила, но тя не може да се сравни с вашата. Ето защо питам отново: как?