Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Между черните дънери на дърветата забелязаха висока метална ограда в другия край на парка. Тя извиваше вляво, където в далечината завършваше до стената на сградите. Вдясно се връщаше към Деветдесета улица. Отвъд оградата се виждаше само тъмнина, тъй като изкуственият парк завършваше при каньона на открития паркинг. Байндър за миг се обнадежди, че Мартина Клумп е сгрешила. Че ще бъде хваната като в клопка. Но Бени не изпитваше глупав оптимизъм.
Спринтиращата фигура на Мартина достигна оградата, но не се поколеба. Тя подскочи върху нея и се покатери по свързващата верига като паяк, застана върху хоризонталния железен прът, изпъна се с разперени ръце и скочи. Чу се резониращ звук, когато тялото й се удари във високия уличен стълб на три метра от оградата. Тя го обгърна с ръце и крака, спусна се надолу и избяга.
Байндър блъсна с ръце желязната ограда. Разбираше, че не са му останали повече сили за гонитбата. Раздруса метала с големите си длани и изръмжа:
— Мамицата й мръсна, кучка с кучка?
Бени застана до едрия американец, погледна надолу, а после се строполи по гръб върху снежната покривка, опитвайки да възстанови дишането си…
На шест метра под тях черните подметки на Мартина пресякоха меката затревена ивица, която извиваше към паркинга под сградите в едната посока и към Деветдесет и първа улица в другата.
Пътят за бягството й се оказа успешен, но доволството й беше помрачено от други чувства, които изкривиха лицето й в маска на ярост.
— Значи искаш да си играем семейни игрички, Бени? — прошепна тя, докато тичаше в нощта. — Те обаче се играят от двама.
9.
Ресторантчето на авеню „Лексинтън“
Подполковник Бенжамин Баум сведе поглед към ръцете си. Те почиваха на ръба на малката маса, застлана с бяла покривка, обърнати с дланите към него. Бяха едри, с широки и дебели като евтини пури пръсти, с дълбоки гънки като сухи корита на реки. Плоският венчален пръстен беше притиснат зад едрата става на безименния пръст на лявата му ръка и можеше да се извади само с хирургическа намеса.
Баум се чудеше как отдавна починалите му родители са си представяли, че подобни ръце биха могли да летят над нежните клавиши на пиано или как жените, които е познавал преди, са разрешили на подобни копита да опипват гърдите им. Тези ръце, които бяха толкова удобни за хващане на пистолет, за превъртане на бутоните на радио, да сочат разтреперани подчинени и да хващат за яките обвиняеми. Стотици различни валути бяха минавали през тези пръсти. Бяха защитили завинаги живота на някои хора, а други бяха отхвърлили като прашинка върху ревер.
Както ръцете на известен актьор, те принадлежаха на един човек, но жестовете им означаваха много за други. Бяха ръцете на пълничко бебе, наричано Биби, и на пробивно говедо, на име Бени. Това бяха ръцете на Ханс-Дитер Шмид, Хуго Клайн, Джордж Харингтън, Антоан Арбре, Максуел Пайн и Найджъл Трънк. Някои от тези личности вече бяха мъртви, други временно оттеглили се, но всички те живееха в отделни сейфове и всяко действие, което извършеха — убийства, героизъм, измама и съблазняване, — беше вписано в историята им така, като че и шестимата са от плът и кръв, живеещи действително от деня на раждането си, докато умрат.
Но те всички споделяха тези две грозни ръце и докато Бени гледаше тези остриета от плът, мечта за някой майстор на таекуондо, наистина се чудеше. Върху масата имаше голяма бяла чиния с чудесно парче печено, изпускащо приятна пара край купчината пюре от картофи. Пръчици млади аспержи допълваха гастрономическото удоволствие, което стоеше недокоснато.
За пръв път, откакто се помнеше, Бени беше загубил нещо, от което никоя от личностите му не се отказваше. Въпреки напрежението, опасностите или дори редките заболявания.
Беше загубил апетита си.
Ножът и вилицата лежаха върху масата и Бени бавно ги вдигна. Но кулинарните му оръжия отказваха да влязат в бой и той стоеше там като затворник, протестиращ в столовата на затвора.
Той отмести очи и огледа тясното помещение. Чашите потрепваха от преминаващото отдолу метро, бизнесмени си почиваха от изпълнения с работа ден. Дълъг овален бар от кървавочервено тиково дърво заемаше центъра на залата, а над него като сталактити висяха стотици винени и бирени чаши. Нямаше разделителна стена между ресторанта и фоайето на хотел „Люис Съмит“ и той видя двама изморени пилоти от „Ел-Ал“, бутнали назад върху посивелите си глави униформените шапки с козирки да носят пътните си чанти към рецепцията. „Люис“ беше заместил „Лексингтън“ като неофициална нюйоркска резиденция на израелските държавни служители. Беше наскоро подновен, чист и модерен. Но на Бени му беше мъчно за „Лексингтън“.