Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Тя затвори вратата зад себе си. Единствената светлина в стаята идеше от лампа с абажур върху висока метална поставка, намираща се от едната страна на удобно кресло, което тя беше купила преди няколко години. То беше с гръб към нея и оттатък облегалката му можеше да се види ниската, стъклена масичка с полирана до диамантен блясък повърхност. Махагоновият китайски гардероб си беше на мястото до дясната стена, а кръглата маса със столове го балансираше отляво. Останалата част от обзавеждането се състоеше от снимки в рамки, които покриваха всички хоризонтални повърхности, включително ламперията на радиатора под прозореца. Сребърни рамки, месингови рамки, дървени рамки с толкова познати снимки, че нямаше нужда да ги гледа, за да разбере какво има на тях.
Най-големите бяха все на татко. Във вълнени костюми с шапка, по шорти и трикотажни ризи, сложил навито въже на рамо. На някои от тях той прегръщаше една млада и весела Катарина, на други се къпеше в пълния с обич поглед на съпругата си и малката си дъщеря. Имаше го заедно с други мъже, надвесени гордо над чертожните дъски. И навсякъде, освен върху черно-бялата снимка, на която беше с униформата на полковник от Вермахта, той беше широко усмихнат.
Имаше и други снимки, няколко копия на картини с баварски пейзажи, изрязани от списания. Нямаше нищо аржентинско, като че този период беше изхвърлен от историята. Имаше също и няколко снимки на млада жена, която би могла да бъде Мартина, но всъщност беше нейна фотодвойничка, избрана от досиетата на една парижка рекламна агенция. Мартина беше заменила с непознатата всички свои снимки, доверявайки се с право на намаляващото зрение на майка си.
Тя наблюдаваше високия, черен люлеещ се стол, който леко кимаше към прозореца, където няколко снежинки бяха се залепили върху тъмното стъкло. Тихите звуци на Петата симфония на Бетовен се чуваха откъм старото радио, но тя знаеше, че изборът е случаен. Тази година май никой не беше пипал копчето за настройка.
Тя пристъпи тихо вляво и през тъмната арка в спалнята. Мускулите й се стегнаха, докато бързо огледа, отвори вратата на банята, и излезе оттам някак по-спокойна. Отиде до люлеещия се стол, нежно го спря и погледна с усмивка надолу.
— Добър вечер, мамо — прошепна весело тя и се наведе да целуне копринените бели къдрици.
Катарина вдигна очи от плетивото си и без да спре да тананика мелодията от радиото или да покаже друго освен горещо удоволствие в блестящия си поглед, също се усмихна.
— Добър вечер, съкровище — отговори Катарина, все едно че дъщеря й изобщо не е отсъствала, а просто се връща от следобедното си пазаруване. — Хубава вечер, нали?
— Да, мамо — съгласи се Мартина. — Хубава вечер.
Тъй като не искаше да се показва прекалено дълго през прозореца, тя веднага коленичи на пода и обърна стола към себе си. Майка й се изненада радостно от малката промяна, а Мартина видя, че тя плете някакъв шал от синя прежда, изпълнен с дупки и изпуснати бримки.
— Как си? — Мартина постави длани върху костеливите колена под розовия, домашен халат.
— Как ли? — попита Катарина, сякаш въпросът е част от често повтаряна игра. — Стааара — изпя тя, наведе се и допря чело до Мартина.
Двете се засмяха. Мартина се насили да остане широко усмихната. Гледаше очите на майка си, все още яркосини, както сигурно са били много отдавна сред уханния, планински немски въздух. Търсеше някаква тъга, разбиране, че дъщеря й може би се тревожи, че е сама, че е в опасност. Нямаше такова нещо.
— Но не чааак толкова стара — добави майка й. Мартина се наведе и я целуна по бузата. После бързо свали раницата, разкопча я и извади дълга кутия с шоколадови бутилчици, пълни с ликьор.
— Купих ти нещо. — Тя остави кутията в скута на майка си, но Катарина дори не я погледна. Вместо това протегна костеливата си ръка и докосна лицето на дъщеря си.
— Обич моя — каза тя.
Мартина покри ръката й с длан и затвори очи за миг, за да запомни това докосване. После се изви да закопчае раницата си и да седне върху изтъркания килим. Дулото на револвера се притисна в слабините й. Напомни й, че не бива да се отпуска. Тя хвана двете ръце на майка си.
— Мамо — опита се да проникне зад замъгленото съзнание. — Аз ще трябва да замина.
— Да, естествено. Но гледай да донесеш кекс, Марти. За кафето.
— Не, мамо — стисна по-силно ръцете й Мартина. — Може би няма да ме има доста време.
— О, да. Знам, скъпа. Но ти винаги се връщаш, нали?
— Да, мамо. Връщам се.
— И ще ми донесеш някоя сладка изненада?