Нож от блянове

— Някои от нас мислим да се връщаме в Триделната земя. — Усмивката му изстина. — Не можем да следваме лъжлив Кар-а-карн, и влагоземец при това, но може би ще ни оставят да заживеем живота си в своите твърдини. Мислим по това. От дълго време сме далече от родния край, а Шайдо ни отвращават.

Трябваше да намери начин да се справи, щом той замине. Трябваше! Все някак.

— И какво толкова опасно правя? — Постара се да го каже безгрижно, но беше трудно. Светлина, какво щеше да прави без него?

— Шайдо са слепи дори когато не са пияни, Файле Башийр — кротко отвърна той, смъкна качулката от главата й и затъкна едно цвете в косата й над лявото ухо. — Ние, Мера’дин, си отваряме очите. — Още едно цвете влезе в косата й, от другата страна. — Ти си създаде много нови приятели напоследък и се каниш да избягаш с тях. Дръзко, но опасно.

— И ти ще кажеш на Мъдрите или на Севанна? — Изненада се, че го каза толкова спокойно. Стомахът й се опитваше да се усуче на възли.

— Защо да им казвам? — попита той и затъкна ново цвете в косата й. — Джорадин мисли да отведе Ласайл Алдорвин със себе си в Тридел-ната земя, нищо, че е Дървоубийца. Вярва, че може да я убеди да направи брачен венец и да го положи в нозете му. — Ласайл беше намерила своя закрилник, като се пъхна под завивките на Мера’дин, който я беше направил гай-шайн, а Арела беше направила същото с една от Девите, които я бяха пленили, но Файле се съмняваше, че желанието на Джорадин ще се сбъдне. И двете се бяха нацелили в бягството като стрели в мишена. — И сега като си помислих, може и аз да те взема с мен, ако заминем.

Файле го зяпна. Дъждът започваше да се просмуква в косата й.

— В Пустошта? Ролан, аз обичам мъжа си. Казвала съм ти го и е истина.

— Знам — отвърна той, без да спира да втъква цветя в косата й. — Но засега все още носиш бялото, а това, което ти се случва, докато носиш бялото, се забравя, щом го свалиш. Твоят мъж не може да те вини за това. Освен това, ако заминем, щом се доближим до първия влагоземски град, ще ти кажа да си тръгнеш. Преди всичко изобщо не трябваше да те правя гай-шайн. В този нашийник и колан има толкова злато, че ще ти стигне да се върнеш читава при мъжа си.

Тя зяпна. И сама се изненада, когато го удари с юмрук в широките гърди. На гай-шайн никога не се позволяваше да упражняват насилие, но той само й се ухили.

— Ти! — Удари го още веднъж, по-силно. Биеше го по гърдите. — Ти! Не мога да измисля достатъчно лоша дума. Накара ме да мисля, че ще ме оставиш при Шайдо, а през цялото време си искал да ми помогнеш да избягам?

Най-сетне той хвана юмрука й, задържа го с лекота в шепата си и се засмя:

— Ако заминем, Файле Башийр. — Засмя се! — Не е решено. Все едно, един мъж не може да позволи на една жена да си мисли, че е твърде нетърпелив.

Тя отново се изненада от себе си — този път я изненада с това, че започна да се смее и да плаче едновременно, толкова силно, че трябваше да се облегне на гърдите му, за да не падне. Проклетото айилско чувство за хумор!