Пробуждането на демона

Десетки картини изпълниха съзнанието на Елбраян, докато слушаше песента на елфа — видя свирепи битки и безмилостна сеч, страдание и страшна гибел, образи, досущ като ужаса, който гоблините бяха посели в Дъндалис преди повече от пет години. Когато гласът на Джуравиел най-после затихна, по бузите на младия мъж се стичаха сълзи. Макар и полуизвърнат, елфът също не можеше да скрие влагата в очите си.

— Дактил е името, което ние сме му дали — тихо каза той, — макар че в действителност пробуждането му е по-скоро повсеместно явление, а не просто появата на едно-едничко същество. Той е материалното въплъщение на нашите грешки, именно нашето безразсъдство — на хората, а в онези отминали векове — и на елфите — му вдъхва живот, за да може това извечно зло да броди по земята в образ от плът и кръв.

— А когато демонът се пробуди, тогава избухват войни — опита се Елбраян да изтълкува песента на Джуравиел. — Като сечта, която погуби семейството и цялото ми село.

Елфът обаче поклати глава:

— Подобни битки съвсем не са рядкост, когато гоблини и хора живеят близо един до друг. Също както и в открито море — случи ли се кораб да се натъкне на някоя от лодките на злите паури, изходът винаги е един и същ.

Елбраян кимна — и преди беше чувал за свирепите джуджета, които бяха най-големият кошмар на всички моряци в Корона.

— За последен път дактилът се събуди за живот преди три века — продължи Джуравиел. — По онова време елфи и хора все още живееха като съседи, а и ние бяхме далеч по-многобройни, макар и не чак толкова, колкото твоя народ. Ко’авил, Сетната война, така наричаме онези гибелни дни, когато на всеки петима елфи загинаха четирима. И тъй като бавно създаваме потомство… — въздъхна той примирено.

— Наложило ви се е да бягате — досети се Елбраян. — За да се спасите от пълно унищожение, трябвало е да се скриете от всички останали раси.

Джуравиел кимна, очевидно доволен от схватливостта на младежа:

— Ето как се заселихме в Андур’Блау Иннинес, както и в други потайни места. С помощта на човешките духовници и скъпоценните им дарове, магическите камъни, превърнахме тези места в свой дом, обвихме ги в загадъчност и ги скрихме от очите на останалия свят. Дактилът беше сразен (макар и не без огромни загуби за всички добри раси), ала с него дойде и краят на нашето време. Оттогава живеем така — пръснати из целия свят, обгърнати от облаци и мрак, които да възпират любопитните очи. Малцина останахме и не можем да си позволим да издадем тайната си, дори на човеците, които елфите все още смятат за свои приятели.

— Поне някои елфи — подхвърли Елбраян.

— Дори и Тунтун — засмя се Джуравиел, досетил се кого има предвид младежът, но усмивката му бързо угасна. — Тя просто ти завижда.

— На мен?

— Защото си свободен. Пред теб е целият свят, ала не и пред нея. Не, Тунтун не те мрази.

— Вярвам ти… — отвърна Елбраян, — поне до следващия ми двубой с нея.