Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Тази нощ Дансали прие още един посетител. Брат Авелин имаше нужда от приятел.
Глава 16
Сетната война
Лятото на петата му година в Андур’Блау Иннинес беше едно от най-прекрасните времена в краткия живот на Елбраян. Вече не беше малко момче, а млад и силен мъж, у когото обаче бе останала една по детски палава жилка, която според Тунтун никога нямаше да изчезне. Все така продължаваше да събира млечни камъни от тресавището, ала сега го правеше с гордост, тъй като и сам виждаше колко добре се отразяват ежедневните упражнения на високото му, стройно тяло. Дългите му крака сега бяха покрити с железни мускули, а ръцете му бяха станали толкова огромни, че дори неговите широки длани не бяха в състояние да ги обхванат.
Ала колкото и да бе заякнал младият мъж, у него нямаше нищо тромаво. Той танцуваше заедно с елфите, биеше се с тях, подскачаше по каменистите пътеки на долината със същата лекота като тях. Светлокестенявата му коса беше пораснала и стигаше чак до раменете му, но той много внимаваше да я държи чиста и добре подстригана и винаги я носеше отметната назад, така че да не закрива все така гладко избръснатото му лице.
Вече беше желан гост във всяка церемония на елфите — във всеки танц и всяка песен, във всяко празненство и всеки лов. И въпреки това (може би дори повече отвсякога), Елбраян се чувстваше самотен. Не, човешката компания не му липсваше (дори мисълта за нея го изпълваше с ужас), просто по-ясно откогато и да било осъзнаваше колко е различен от Туел’алфарите и то не само по телосложение. Те го учеха да гледа на света като тях, с абсолютна свобода, повече през призмата на въображението, отколкото на действителността. За Елбраян обаче това беше невъзможно. Чувството му за ред беше твърде развито, чувството му за справедливост — прекалено изострено. Един спокоен следобед, докато се разхождаше из долината с Джуравиел, той му сподели тези свои тревоги.
Елфът спря и го изгледа проницателно:
— Нима това те учудва? — простичко попита той и нещо в думите му, по-скоро начинът, по който бяха изречени, отколкото самите те, донесоха истинска утеха на Елбраян.
За първи път той осъзна, че елфите може би и не очакват от него да бъде като тях.
— Ние просто ти показваме една друга гледна точка — обясни Джуравиел, — начин на мислене, който ще ти бъде от полза в бъдещите ти странствания и изпитания. Ние просто ти помагаме да се издигнеш над ограниченията на своята раса.
— Защо? — не можа да се въздържи младият мъж. — Защо избрахте точно мен?
— Кръвта на Мейдър — отвърна елфът, израз, който през последните пет години Елбраян беше слушал до втръсване, използван (най-често с убийствено пренебрежение) от Тунтун. — Мейдър беше твой чичо, брат на баща ти.
Докато го слушаше, Елбраян почувства как мислите му се връщат назад във времето, към едно далечно утро, когато двамата с Пони стояха един до друг и, занемели от благоговение, съзерцаваха Ореола. Ала, макар споменът за този ден да изпълваше съзнанието му, младият мъж не пропускаше нито дума от онова, което Джуравиел му казваше:
— Починал много малък, или поне така вярваха близките му.
— Спомням си… — започна Елбраян, ала не довърши.
Какво всъщност си спомняше? Струваше му се, че е чувал баща си да споменава за изгубен по-голям брат — не можеше да бъде друг, освен същият този Мейдър, тъй като, изведнъж осъзна младият мъж, името му беше познато още отпреди да срещне елфите.
— Всъщност — продължи Джуравиел — Мейдър наистина едва не загина още като момче. Докато бил в гората, го нападнала мечка и той сигурно щеше да умре от многобройните си рани, ако не го бяхме открили. Доведохме го в Каер’алфар и дълго го лекувахме. За щастие, оказа се по-жилав отколкото очаквахме, но когато най-сетне се възстанови напълно и поискахме да го върнем на семейството му, те отдавна се бяха преместили на друго място.
Тук Джуравиел поспря, сякаш се чудеше как да продължи.
— Преди много години — бавно започна той, — между нашите два народа не се издигаше стената, която ни разделя сега. Между хора и елфи царяха добросъседски отношения, разменяхме си стоки, разказвахме си интересни истории, а понякога живеехме заедно. Имаше дори случаи (аз лично помня два такива) на брак между елф и човек, макар подобни двойки рядко да оставяха потомство след себе си.