Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
Когато Розамунд и Лайонел, доведени подир корсаря, се намериха в просторния двор оттатък тъмния и тесен вход, в синевата на небето догаряше бледият пламък на умиращия ден и неочаквано, рязко нарушил вечерната тишина, прозвуча гласът на ходжата, който призоваваше правоверните към молитва.
Робите грабнаха вода от водоскока, който бликаше в средата на четириъгълника и изхвърляше нагоре тънка сребърна жичка вода, а тя се раздробяваше на безчислени бляскави капки и се посипваше в широкия мраморен басейн. Сакр-ел-Бар се изми, същото направиха и подчинените му, а след това коленичи на молитвения килим, постлан за него, докато корсарите свалиха наметките си и ги простряха на земята, та да им послужат за същата цел.
Нубийците обърнаха двамината роби гърбом, да не би погледите им да осквернят молитвите на правоверните, и ги оставиха тъй, с лице към стената и зелената порта, водеща към градината, откъдето с прохладния въздух се носеше благоуханието на жасмин и лавандула. През пречките на портата те можеха да зърнат чудните ярки багри, можеха да видят и робите, заети с персийското водно колело, над което се бяха трудили и пели, докато зовът за молитва ги бе превърнал в статуи.
Сакр-ел-Бар се изправи след молитвата, промълви рязка заповед и влезе в къщата. Нубийците, подкарали пленниците си напред по тясното стълбище, го последваха и ги изведоха на покривната тераса — онова място, което в домовите на мюсюлманите е отредено за жените, но на което не беше стъпила жена, откакто къщата бе наета от Сакр-ел-Бар — самотника.
От тази тераса, заобиколена с висока около метър ограда, се откриваше гледка към града, плъзнал нагоре по хълма на изток от пристанището, и към острова в края на вълнолома, изграден с тежкия труд на християнските роби от камъните на разрушената крепост Пеньон, която Хаир-ед-Дин Барбароса беше изтръгнал от испанците. Сгъстяващият се вечерен здрач забулваше всичко и правеше и белите, и жълтите стени еднакво бисерно сиви. Към запад се простираха благоуханните градини на къщата, където сред черниците и лотосите нежно гукаха гълъби. По-нататък, между ниските хълмове, се извиваше долина, а от обраслото с острица и тръстика езеро, над което величествено кръжеше грамаден щъркел, долиташе шумно крякане на жаби.
От южната стена на терасата, която се издигаше два пъти по-високо от оградата на други три страни, се издаваше навес, поддържан от две исполински копия. Под навеса се виждаше диван с копринени възглавници, а до него малка мавританска масичка от абанос, инкрустиран със седеф и злато. Над отсрещната дървена ограда имаше решетка, по която се виеше роза, обсипана с кървавочервени цветове, но в този час баграта им се сливаше с обгърналата всичко сивота.
Тук Лайонел и Розамунд се погледнаха в полумрака; лицата им се белееха призрачно едно пред друго, а нубийците стояха като две еднакви статуи пред вратата, водеща към стълбището.
Мъжът изстена и сключи ръце пред себе си. Дрехата, смъкната от него на тържището, бе пак на гърба му, набързо съшита с нишки от палмово лико. Но той имаше жалък, мръсен вид. Въпреки всичко мислите му, ако първите му думи можеха да се вземат като указание за това, се занимаваха повече с положението на Розамунд, отколкото с неговото.
— О, боже, защо трябваше да бъдеш подложена на всичко това! — възкликна той. — Защо трябваше да понесеш всичките тези страдания! Това унижение, дивашката жестокост! О! — И той закри изпитото си лице с ръце.
Девойката нежно го докосна по ръката.
— Това, което съм изстрадала, е твърде незначително — рече тя и гласът й бе чудно спокоен и утешаващ. Не споменах ли вече, че тези Годолфиновци бяха храбър род? Дори и за жените им се смяташе, че носят частица от мъжествения дух в гърдите си, а никой не може да отрече, че сега Розамунд даваше доказателство за същото. — Не ме съжалявай, Лайонел, защото на моите страдания вече идва краят или поне наближава. — Тя се усмихна странно, с оная възторжена усмивка, която се появява на лицето на мъчениците в часа на тяхната гибел.
— Как? — запита той с лека изненада.
— Как ли? — повтори тя. — Винаги се намира начин да захвърлиш бремето на живота, когато то натежи твърде много — по-много, отколкото е било отредено от господа!
Лайонел й отговори със стенание. Всъщност единственото, което бе правил през всичките часове, прекарани заедно, откакто ги бяха свалили от караката на брега, бе да стене и ако моментът й позволяваше да поразсъди малко повече, може би Розамунд щеше да осъзнае, че той се е показал твърде малодушен в тези часове на изпитание, когато всеки истински мъж, колкото и да беше отчаян, щеше да положи усилия да вдъхне сили на нея, вместо да се оплаква от собствената си беда.