Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Докато ми минаваха тези мисли през главата, видях Тифл да се появява на пътя, за да слезе по някаква причина до селото. Той не знаеше нищо за пристигането на тези хора и спря изненадано, като ги съгледа. Когато стигнаха до него, ги заговори и ми бе изключително интересно да забележа, че яздещите начело знатни сановници го препратиха към последния ездач. Това обстоятелство превърна предположението ми почти в сигурност.
Той махна на другите да продължат и спря при Тифл. Този знак издаде, че той беше действително командващ. Поговориха късо време. После чужденецът подкара отново светлокафявия кон, а Тифл закрачи обратно до него, разговаряйки оживено с него, докато изчезнаха зад последния, най-горния завой на пътя.
Колко добре, че бях дошъл тук за наблюдение! По този начин бях узнал, че на шейх ул ислям май много му се е искало да "поактьорничи" с нас и сега вече вероятно се бе заел със замислената "Комедия на заблуждението"! Понеже нямах ни най-малка причина да наведа гостите на идеята, че сме извън себе си от радост от тяхното идване, хич не се и разбързах, а останах още доста време да си седя на мястото. А колко добре бях постъпил, се установи, когато чух стъпки, бързо приближаващи към беседката, зад която се намирах. Влязоха двама души.
— Никой не ни видя, това е добре! — чух гласа на Тифл. — Той пита дали има някое място, където може незабелязано да говори с теб. Ето защо побързах да те доведа тук. Сега ще пратя и него.
След тези думи той тръгна. Кой се намираше сега в беседката? Не се наложи дълго да чакам, за да разбера. Отново приближиха стъпки, бързи, но тихи, предпазливо прокрадващи се, като от стъпващи върху меки пружини нозе.
— Ти ли си поганската туркиня Пекала? — попита новодошлият.
— Да — отговори тя, потвърждавайки лекомислено лъжливостта на своята религия. — А ти кой си?
— Как се казвам, не е нужно да споменавам, но съм приятел на този, който се нарича твой ашик.
Тя плесна ръце и извика:
— Приятел на моя ашик! Колко се радвам! Кой би помислил, че…
— Не говори толкова високо! — прекъсна я онзи заповеднически, ала тутакси прибави с нежен, ласкав тон: — Искам да ти докажа, че знам за вас двамата и вашата любов. Той ще дойде идната неделя, един час преди полунощ, а ти ще го чакаш при изправения камък от древния градеж. Съзнаваш ли сега, че съм негов довереник, негов приятел и значи също твой?
— Да, имам ти доверие — потвърди тя. — Сигурно и ти имаш такова благородно мъжко сърце като него и знаеш какво означава едно благородно женско сърце!
Чу се прокашляне, сякаш оня трябваше да се пребори с не навреме напушил го смях. Не можех да го виждам, но знаех, че веднага ще го разпозная по говора. Той изговаряше гърлените фрикативни съгласни с по-голяма от обичайната кюрдска острота и имаше такова увуларно "рррррр", сякаш страдаше от някакво злокачествено заболяване на мъжеца.
— Знам дори защо ще дойде този път — продължи. — Искаше да говори с Устад, но понеже този не е тук, ще разговаря с чуждоземния ефенди, тъй като работата е неотложна. Аз нямах представа за наличието на този заместник и тепърва ще си покаже дали това е добре, или зле за нас. Твоят ашик трябва непременно да бъде приет като гост в къщата на Устад. Планирано беше да се настани в помещенията, които вашият повелител нарича свой "гроб". За съжаление узнах от твоя Тифл, че там бил приет чужденецът. Затова пък сега са свободни личните стаи на Устад и нас ще ни задоволи твоят ашик да получи поне тях. Господарката на тази къща си ти, Пекала. Знам го много добре. И на твоята любезност никой не може да противостои. Ашикът ти непременно ще склони ефендито да го приеме, ама къде ли! Подочух, че със своята чаровност ти изцяло си спечелила този мъж. Сега кажи, смяташ ли, че можеш да го увещаеш да подслони ощастливителя на твоето благородно женско сърце в помещенията на Устад?
— Начаса, начаса ще разреши! — изликува тя толкова непредпазливо, че онзи заповяда с тон на внезапен гняв:
— Замълчи, котка непредпазлива! Твоята фалшива уста вече издаде предостатъчно, ама на мен тия не ми…
Спря посред изречението и продължи с напълно променена интонация:
— Сърцето ми съзнава величието на твоето щастие, да видиш ашика като свой гост, о, вярно, красиво цвете на неговия живот, но те моля да заключиш това щастие дълбоко и мълчаливо в себе си, докато дойде жадуваното време, когато вече няма да е необходимо да го криеш! Нали знаеш, че животът на ашика, а вероятно и твоят, зависи от дискретността ти!