През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Колко?
— Колкото и на мен.
— Исмаил бей, чрез теб говори сатаната!
— Плати, за да млъкне.
— Няма да платя!
— Тогава ще се върнеш обратно в дупката.
— О, Мохамед, о халифи, вие чухте клетвата ми! Шейтанът се е вселил в него. Той ще го погуби.
— Маслото на тази лампа свършва. Ще платиш ли или не?.
— Ще дам хиляда на Селим ага.
— Пет хиляди! Не се пазари, иначе ще искам повече.
— Нямам толкова.
— Имаш. Видях, че ще ти стигнат.
— Тогава ще дам…
— Да поискам ли шест хиляди?
— Ти си тиранин, да, ти си самият дявол!
— Махредж, няма какво повече да говорим.
Бавно и внимателно мютеселимът се изправи.
— Стой! — извика затворникът. — Ще платя.
В края на краищата свободата му беше по-скъпа от парите. Той започна да брои отново, а комендантът пак седна. Парите наистина стигнаха, но на мъченика му останаха само няколко банкноти.
— Ето ги — каза той — и Аллах да прокълне този, който ги взема!
— Правилно го каза, махредж — спокойно отговори неговият доскорошен съюзник и сегашен враг. — Агата на арнаутите няма да вземе парите.
— Защо?
— Тук са само пет хиляди. Забрави да добавиш още две хиляди отгоре.
Кямил ефенди направи жест, като че искаше да се хвърли върху коменданта. Но все пак се овладя.
— Нямам нищо друго освен трите банкноти.
— Тогава ще те затворя отново. Може би ще си спомниш, че носиш още пари със себе си. Ела!
Махреджът направи гримаса, сякаш се задушаваше, но посегна още един път в джоба си и извади кесия, която държеше така, че само той можеше да погледне вътре.
— Ще се опитам да събера сумата — въздъхна той. — Сърцето ти е от камък, а душата ти се е превърнала в къс скала. Тук имам само дребни сребърни монети и няколко златни меджидиета между тях. Тези златни монети ще получиш, ако сметнеш, че са достатъчни.
Кямил постави трите банкноти и бавно сложи една след друга златните монети.
— Ето! Сега съм беден, тъй като в най-добрия случай имам още четиридесет пиастри у себе си и тях трябва да задържа, ако не искам да умра от глад.
Предполагах, че ще измъкнат от махреджа и последната пара. Мютеселимът като че беше изтрезнял при гледката на толкова много пари. И на Селим ага не личеше да е пил. Той жадно посегна да прибере сумата.
— Стой! — спря го комендантът. — Ще се погрижа временно да съхраня тези пари.
Той ги събра накуп и ги прибра.
— Сега най-сетне съм свободен! — каза махреджът. Исмаил бей учуден вдигна глава.
— Свободен? — попита той. — Ти въобще плати ли?
— Да не си загубил ума си! — избухна махреджът. — Току-що прибра парите.
— Моите и на Селим ага, да! Но този ефенди не е получил нищо.
— Нищо няма и да получи!
— Кой ти каза? Кара Бен Немзи ефенди е тук и следователно трябва и на него да му се плати.
— Но франкът няма право да ми заповядва!
— Не възнамеряваше ли той да те плени? Махредж, сигурно имаш температура, иначе щеше да разбереш, че той трябва да получи повече от нас двамата, взети заедно.
— Чужденецът няма да получи нищо! — изкрещя мъченикът гневно. — Той няма да получи нищо, защото и без това нищо не ми остана и аз няма да му дам и пиастър и една пара, дори и да имах в себе си милиони.
— Ти имаш още пари.
— Четиридесет пиастри, както вече ти казах.
— О, махредж, жал ми е за теб. Мислиш ли, че не мога да различа звука на златото, от този на среброто? Кесията ти още е пълна със златни меджидиета от по сто и петдесет пиастри и нейният търбух е толкова голям, че ще събереш повече, отколкото са ти нужни, за да платиш на ефендито. Снабдил си се с доста пари за път.
— Лъжеш се.
— Покажи си кесията!
— Тя е моя.
— Добре, задръж я, но ми плати.
Кямил ефенди се гърчеше като червей под безпощадните искания на жадния за пари бей. Това беше една отвратителна сцена, която хвърляше ярка светлина върху някогашните порядки в провинциите, отдалечени най-много от падишаха.
— Не мога! — отговори решително съдията.
— Тогава ни последвай в килията!
— Няма да отида! Аз платих.
— Знаем как да те принудим.
— Тогава ми върни обратно парите.
— Вече ми принадлежат. Не забравяй, че аз те задържах и съм задължен да ти взема всичко, което носиш със себе си.
— Бих платил и тази сума, ако имах.
— Имаш я. Ако кесията ти не е достатъчно пълна, то видях, че носиш красив часовник, а и на ръцете ти блестят пръстени.
— Държа на думите си, не мога! Ще дам петстотин пиастри на този човек, който е моят най-коварен враг.