През дивия Кюрдистан

— Ще се опитам да събера сумата — въздъхна той. — Сърцето ти е от камък, а душата ти се е превърнала в къс скала. Тук имам само дребни сребърни монети и няколко златни меджидиета между тях. Тези златни монети ще получиш, ако сметнеш, че са достатъчни.

Кямил постави трите банкноти и бавно сложи една след друга златните монети.

— Ето! Сега съм беден, тъй като в най-добрия случай имам още четиридесет пиастри у себе си и тях трябва да задържа, ако не искам да умра от глад.

Предполагах, че ще измъкнат от махреджа и последната пара. Мютеселимът като че беше изтрезнял при гледката на толкова много пари. И на Селим ага не личеше да е пил. Той жадно посегна да прибере сумата.

— Стой! — спря го комендантът. — Ще се погрижа временно да съхраня тези пари.

Той ги събра накуп и ги прибра.

— Сега най-сетне съм свободен! — каза махреджът. Исмаил бей учуден вдигна глава.

— Свободен? — попита той. — Ти въобще плати ли?

— Да не си загубил ума си! — избухна махреджът. — Току-що прибра парите.

— Моите и на Селим ага, да! Но този ефенди не е получил нищо.

— Нищо няма и да получи!

— Кой ти каза? Кара Бен Немзи ефенди е тук и следователно трябва и на него да му се плати.

— Но франкът няма право да ми заповядва!

— Не възнамеряваше ли той да те плени? Махредж, сигурно имаш температура, иначе щеше да разбереш, че той трябва да получи повече от нас двамата, взети заедно.

— Чужденецът няма да получи нищо! — изкрещя мъченикът гневно. — Той няма да получи нищо, защото и без това нищо не ми остана и аз няма да му дам и пиастър и една пара, дори и да имах в себе си милиони.

— Ти имаш още пари.

— Четиридесет пиастри, както вече ти казах.

— О, махредж, жал ми е за теб. Мислиш ли, че не мога да различа звука на златото, от този на среброто? Кесията ти още е пълна със златни меджидиета от по сто и петдесет пиастри и нейният търбух е толкова голям, че ще събереш повече, отколкото са ти нужни, за да платиш на ефендито. Снабдил си се с доста пари за път.

— Лъжеш се.

— Покажи си кесията!

— Тя е моя.

— Добре, задръж я, но ми плати.

Кямил ефенди се гърчеше като червей под безпощадните искания на жадния за пари бей. Това беше една отвратителна сцена, която хвърляше ярка светлина върху някогашните порядки в провинциите, отдалечени най-много от падишаха.

— Не мога! — отговори решително съдията.

— Тогава ни последвай в килията!

— Няма да отида! Аз платих.

— Знаем как да те принудим.

— Тогава ми върни обратно парите.

— Вече ми принадлежат. Не забравяй, че аз те задържах и съм задължен да ти взема всичко, което носиш със себе си.

— Бих платил и тази сума, ако имах.

— Имаш я. Ако кесията ти не е достатъчно пълна, то видях, че носиш красив часовник, а и на ръцете ти блестят пръстени.

— Държа на думите си, не мога! Ще дам петстотин пиастри на този човек, който е моят най-коварен враг.