През страната на скипетарите

— Слава Богу! Леко одраскване от куршум — успокоих го аз.

— След две седмици драскотината ще зарасне.

— Това да се чува! — засмя се Халеф. — Но намеренията му не бяха такива. Искаше да ме убие.

— Кой стреля по теб? Манах ал Барша ли?

— Не, другият.

— Познаваше ли го?

— Не. Беше тъмно и не можах да различа лицето му, въпреки че брадите ни бяха толкова близо една до друга, че можехме да се целунем.

— Предполагам, че е бил Хайдар, братът на месаря.

— Много е възможно, защото ме сграбчи точно като месар.

— Хайде разправяй! А Омар междувременно да донесе от дисагите ми превързочните материали.

— Ами всичко стана много бързо. Като мушнах главата си през прозореца, видях, че долу лежи един мъж. Исках да скоча върху него, но ти ме задържа. Тогава се отскубнах. Щом преметнах крака, той скочи и избяга.

— Бил е Манах ал Барша. Като ги подслушвах, той каза на другите трима, че би искал да стреля по мен.

— Като скочих, паднах върху нещо дълго и тънко, в което се спънах и паднах. Сигурно е била пушката му, която още е вън.

— Сигурно моят изстрел я е избил от ръцете на Манах ал Барша, тя го е ударила и го е съборила.

— Във всеки случай за малко е бил зашеметен, защото иначе нямаше да остане да лежи до моята поява. Аз веднага скочих и се спуснах след него. Като минахме покрай портата, го познах и му извиках.

— И аз разпознах Манах ал Барша.

— Летеше като вятър. Но аз го следвах по петите. Тогава той се спъна и падна. Бях толкова близо до него, че не можах веднага да спра, спънах се в него и паднах. Той използва това, скочи и продължи да тича.

— Глупаво. Можел е да се хвърли върху теб.

— Разбира се, но подлеците са несръчни.

— Кой стреля тогава?

— Аз. Още като станах, извадих пистолета от пояса си и стрелях по него. Но и аз постъпих глупаво, та стрелях в движение. Ако бях спрял, за да мога спокойно да се прицеля, сигурно щях да го улуча, защото пистолетите ми стрелят надалеч. Никога повече няма да правя така.

Омар се върна с превръзките.

— Вън под прозореца е пушката на Манах — каза му Халеф, — донеси я!

— И аз искам да чуя разказа ти!

— Ще чакам.

Щом Омар донесе пушката, се оказа, че Манах ал Барша сигурно е получил доста силен плесник, защото прикладът се беше разместил. По дулото ясно се виждаше къде бяха улучили моите куршуми.

— Но тя не е заредена — каза Халеф, който усърдно бършеше кръвта от челото си. — Значи все пак е стрелял.

— Разбира се! Почти едновременно с мен.

— Значи твоите куршуми са блъснали назад дулото на пушката му и патронът му е заседнал в стената, близо до покрива. Оско взе лампата и скоро намери дупката, в която беше забит куршумът.

— Ето го — каза той. — Можеше да е в главата ти, ефенди, ако не бях забелязал навреме насочената към главата ти пушка.

— Да, дължа ти живота си.

— Гордея се с това. Дължим ти толкова много, особено аз, защото ти освободи дъщеря ми от ръцете на този Абрахам Мамур. Най-сетне можах и аз да направя нещо дребно за теб.