Пътят на кралете (том I)

„Стари приятелю, надявам се това послание да те завари в добро здраве. Макар че сега, когато си по същество безсмъртен, бих предположил, че добруването ти се разбира от само себе си.“

— Днес — обяви крал Елокар, яздещ под светлото ясно небе, — е отличен ден да убием един бог. Не сте ли съгласни?

— Несъмнено, Ваше Величество. — Отговорът на Садеас беше гладък, бърз, изречен с усмивката на знаещия. — Може да се каже, че боговете по правило трябва да се боят от алетската аристокрация. Поне от повечето от нас.

Адолин подръпна малко по-здраво юздите на коня си; щом върховният принц Садеас продумаше, Адолин винаги се напрягаше.

— Налага ли се да яздим отпред? — прошепна Ренарин.

— Искам да слушам — отвърна тихо Адолин.

Той и брат му яздеха в челото на колоната, близо до краля и неговите върховни принцове. Зад тях се точеше внушителна процесия: хиляда войници в сините цветове на дома Колин, десетки слуги и дори жени в паланкини, които да описват лова. Адолин ги огледа, докато се пресягаше за манерката си.

Носеше своята Вълшебна броня и затова трябваше да внимава да не счупи съда. В тази броня мускулите реагираха с увеличена бързина, сила и ловкост и за правилното носене трябваше практика. Адолин все още се изненадваше от време на време, макар че имаше тази броня от шестнадесетия си рожден ден — беше му наследство по майчина линия. Това беше преди седем години.

Обърна се и отпи от хладката вода. Садеас яздеше отляво на краля, а Далинар — бащата на Адолин — се открояваше внушително отдясно. Последният върховен принц в този лов беше Вама, но той не беше Броненосец.

Кралят блестеше в златната си Броня — разбира се, Бронята правеше всеки да изглежда царствено. Дори Садеас изглеждаше внушително в своята червена Броня, въпреки че подпухналото му червендалесто лице донякъде разваляше впечатлението. Садеас и кралят парадираха със своите брони. И… е, може би Адолин също. Дал беше да боядисат неговата в синьо, да добавят на шлема и паулдроните няколко орнамента за по-застрашителен вид. Как да не се възгордееш, когато носиш нещо толкова величествено като Бронята?

Адолин отпи пак и заслуша как кралят описва колко е запален по лова. Само един Броненосец в процесията — всъщност във всички десет армии — нямаше боя или украса. Далинар Колин. Бащата на Адолин беше предпочел да остави своята Броня в естествения й сив цвят.

Далинар яздеше до краля с мрачно лице. Шлемът му беше привързан към седлото и така се виждаше четвъртитото му лице, увенчано с къса черна коса, прошарена вече по слепоочията. Малко жени бяха определяли Далинар Колин като хубав; носът му беше неправилен, чертите му бяха по-скоро груби, отколкото деликатни. Това беше лице на воин.

Той яздеше едър черен ришадийски жребец, един от най-големите коне, които Адолин беше виждал. И докато кралят и Садеас изглеждаха царствено, Далинар някак успяваше да прилича на войник. За него Бронята не беше украшение. Беше инструмент. Изглежда никога не се изненадваше от силата или бързината, придобити от нея. Като че ли за Далинар Колин беше естествено да е с Броня, а не обратното. Може би това беше една от причините, поради които той си беше спечелил име на един от най-великите воини и генерали на всички времена.

Адолин откри, че страстно желае в тези дни баща му да се постарае повече, за да оправдае това име.

Мисли за виденията, каза си Адолин, взрян в отчужденото изражение на баща си и в тревожните му очи.

— Снощи пак се случи — тихичко прошепна Адолин на Ренарин. — По време на бурята.