Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Ти ли командваш парада сега, Червенушке?
— Правя всичко възможно да защитя родителите си от теб.
— Не съм направил нищо на Рей или на Марла. — Той вдигна вежда. — Нито пък на теб, като стана дума. Макар че в това отношение имах доста възможности.
Бузите й пламнаха. Мразеше го, мразеше тези проклети очила, които криеха очите му и хвърляха към нея собственото й отражение.
— Вече не съм глупаво момиче, Ласитър. Знам съвсем точно какво представляваш. Един опортюнист без чувство за вярност и отговорност. Не ни трябваш.
— Рей не мисли така.
— На него му е меко сърцето. — Тя вирна брадичка. — Моето не е. Може и да си го подлъгал да си вложи парите в някакъв откачен план, но аз съм тук, за да сложа точка на тези глупости. Няма да го използваш.
— Ти така ли виждаш нещата? Че аз го използвам?
— Ти си роден използвач — каза спокойно тя, доволна от самоконтрола си. — А когато стане нанагорно, се омиташ. Както заряза Бък и го остави в някаква скапана каравана във Флорида, докато ти си плаваше на воля. Бях там. — Трепереща от негодувание, тя пристъпи към него. — Преди година ходих да го видя. Видях кочината, в която си го захвърлил. Беше сам-самичък, болен. Беше останал почти без храна. Каза, че не помни кога за последен път си бил там, че си отишъл да се гмуркаш някъде.
— Вярно е. — По-скоро би си отрязал езика със собствената си гордост, отколкото да й отговори по друг начин.
— Той се нуждаеше от теб, но ти си прекалено голям егоист, за да ти пука. Оставил си го да се напива до смърт. Ако родителите ми знаеха колко закоравял, колко студенокръвен си в действителност, щяха да те изритат оттук.
— Ти нали знаеш?
— Да, знам. Разбрах го преди осем години, когато бе така добър да ми го покажеш. Това е единственото нещо, което ти дължа, Матю, и ще ти върна дълга като те оставя да се оттеглиш с достойнство от това начинание.
— Не става. — Той скръсти ръце. — Ще търся „Изабела“, Тейт, независимо как. И аз имам дългове за плащане.
— Искаш да използваш родителите ми, за да ги платиш. — Тя направи кръгом и се отдалечи.
Останал сам, Матю си даде една минута, колкото да се уталожи бурята от емоции. Седна бавно на хамака и заби пети в тревата, за да спре люлеенето.
Не бе очаквал Тейт да го посрещне с отворени обятия и широка усмивка. Но не бе очаквал и такава пълна и безкомпромисна ненавист. Щеше да му е трудно да се справи с нея, трудно, но необходимо.
Но това още не бе най-лошата част. И не най-безперспективната. Беше се чувствал толкова уверен, че е надживял увлечението си по нея. Години наред се бе сещал за нея само от време на време. Беше удар, разтърсващ удар да разбере, че не само не я е забравил, а е отчаяно, глупашки влюбен в нея.
Все още.
Преди Марла да съумее да повтори поканата си за обяд, Тейт бе профучала през кухнята, през разхвърляната дневна, надолу по стълбите към антрето и през прага на предната врата.
Имаше неотложна нужда от въздух.
Поне бе запазила самообладание, каза си тя, докато крачеше бясно по песъчливата почва към пролива. Не го бе цапардосала, както й се бе искало. И бе изразила съвсем ясно позицията си. Щеше да се погрижи Матю Ласитър да си събере парцалите и да се изнесе преди мръкнало.
Тейт си пое още веднъж дъх и стъпи на тесния кей. Там бе пристанал „Ново приключение“, четиринайсетметровият круизър, който родителите й бяха поръчали и купили преди две години. Беше истински красавец и макар да се бе возила само веднъж на него, и то за кратко, Тейт знаеше, че яхтата е бърза и маневрена.
Можеше и да се качи на борда, просто за да прекара няколко минути насаме с гнева си, ако от другата страна на кея не бе акостирала още една яхта.
Тъкмо се мръщеше към нея, оглеждайки необичайния й силует и двукорпусната конструкция, когато на палубата се появи Бък.
— Здравей, хубавелке!
— Ще ти дам аз една хубавелка! — Ухилена до уши, тя закрачи бързо по кея. — Моля за разрешение да се кача на борда, сър.
— Разрешение дадено — засмя се той и й подаде ръка, когато тя грациозно скочи на палубата.
Веднага се виждаше, че е свалил част от килограмите, които пиенето и лошата храна бяха прибавили към теглото му. Лицето му бе възвърнало румения си цвят, а очите му бяха бистри. Когато го прегърна, не усети и помен от спарения дъх на уиски и пот.
— Радвам се да те видя — каза тя. — Изглеждаш като нов.
— Справям се някак. — Той се размърда смутено. — Нали знаеш какво казват — на ден по лъжичка.