Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Тейт го гледаше объркана.
— Вие сте плавали с Матю?
— Да, наистина. Да вплета малко култура в живота му бе моето изпитание.
Бък изсумтя.
— Лайно с акцент пак си е лайно. С твое извинение, Тейт.
— Трябва да се връщам — каза отново тя. Чувстваше се замаяна. — Радвам се, че се запознахме, господин Лару.
— Само Лару. — Той отново й целуна ръка. — A bientot.12
Бък изтика Лару с рамо.
— Ще те поизпратя.
— Благодаря. — Тейт изчака, докато стъпиха на кея и се отправиха към брега. — Ти каза, че Матю е работил върху яхтата с прекъсвания в продължение на години?
— Аха. Винаги когато му останеше малко време и малко пари. Направи поне дузина скици преди да се спре на тази.
— Разбирам. — Никога не би му приписала подобна амбиция и постоянство. Освен ако… — А пак ли от години планира да се върне за „Изабела“?
Бък затвори очи.
— Не мога да кажа какво му е било на ума. Обаче сега си е наумил точно това. Пак го е пипнала треската. Не знам дали въобще го е оставяла.
— Добре. — Тя прехвърли ръка през раменете му. — Надявам се, че няма да ме разбереш погрешно, но не съм сигурна, че идеята я бива.
— Имаш предвид за подновеното ни съдружие с Рей и Марла и това, дето сме решили да се върнем там?
— Да. Беше истинско чудо, че намерихме „Маргерит“. Вероятността да ни се случи за втори път е нищожна. Знам колко време отне на всички ни да се примирим с разочарованието. Неприятно ми е да гледам как ти и родителите ми минавате през същото повторно.
Бък се спря и побутна очилата върху носа си.
— Не мога да кажа, че и аз съм особено щастлив от тази работа. — Той несъзнателно посегна надолу да потърка изкуствения си крак. — Лоши спомени, лош късмет. Матю обаче е решил. А аз съм му задължен.
— Това не е вярно. Той ти е задължен. Дължи ти живота си.
— Може и така да е — начумери се Бък. — Работата е там, че аз го накарах да си плати през носа. Не спасих баща му. Не знам дали бих могъл, но не го направих. Нито пък погнах Вандайк. Не знам каква полза щеше да има, но и това не направих. А когато дойде моят ред да платя, не го приех като мъж.
— Не говори така. — Тейт го хвана под ръка. — Справяш се чудесно.
— Сега. От няколко седмици. Не е достатъчно обезщетение за всичките години преди това. Оставих момчето да се справя само и с работата, и с вината.
— Той те остави сам — каза ядно Тейт. — Трябваше да бъде до теб. Да те подкрепя.
— Че той само това правеше. Хвана се с работа, която мрази, само и само аз да имам каквото ми трябва. А аз приех жертвата му, използвах я и му я запращах в лицето при всяка възможност. Срамувам се от себе си.
— Не знам за какво говориш. Последния път, когато дойдох да те видя…
— Излъгах те. — Той заби поглед в краката си, съзнавайки, че трябва да изложи на риск обичта й, за да спаси себеуважението си. — Накарах те да мислиш, че ме е зарязал, че не идва да ме види, че не е направил нищо за мен. Може и да не е идвал често, но едва ли е негова вината. Но ми изпращаше пари и се грижеше за нещата според силите си. Не знам колко пъти плащаше да ме приемат на лечение в клиника за алкохолици.
— Но аз мислех…
— Аз исках да мислиш така. Исках и той да го мисли, защото ми беше по-лесно, когато всички са нещастни. Той направи всичко по силите си.
Далеч не убедена, тя поклати глава.
— Трябваше да остане при теб.
— Направи онова, което трябваше — настоя Бък и Тейт мислено се поклони пред непоклатимата семейна лоялност.
— Въпреки всичко тази нова вятърничава идея ми се струва необмислена и опасна. Ще направя всичко възможно да разубедя родителите си. Надявам се, че разбираш.
— Не мога да те виня, че не скачаш от радост при идеята отново да се хванеш с Ласитърови. Прави, каквото смяташ за нужно, Тейт, но да знаеш, че баща ти вече е вдигнал платната.
— Значи ще трябва да променя курса му.
(обратно)Но настъпваха и такива времена, когато вятърът бе силен и неустоим и надвиваше дори най-решителния моряк.
Тейт изтърпя присъствието на Матю по време на вечерята около голямата маса от кестеново дърво. Разговаряше с Бък и Лару, изслушваше историите, които разказваха, смееше се на шегите им.
Просто не й даваше сърце да развали празничното настроение или да угаси радостната светлина в очите на баща си със силата на безмилостните факти и студената логика.
Тъй като бе достатъчно наблюдателна, за да забележи редките разтревожени погледи, които й отправяше майка й, Тейт съумя да демонстрира някаква минимална любезност към Матю. Макар че направи всичко възможно да ограничи директния контакт до задължителното „подай ми солта“.