Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
— И то за връзване! — рече баща ми, който никога не бе съумявал да устои нито на красотата на майка ми, нито на сълзите и изкусителното й умилкване, та и сега, трогнат до дъното на душата да я види тъй хрисима в нозете си, притисна я в обятията си и я целуна по устните.
При тази гледка Алазаис изумено изви вежди, напусна стаята и с тежката си решителна стъпка на аркебузир се запъти да навести Совтер в кулата му.
— Гос’ине — изгромоля тя с недодяланото си гласище, — комай ще е най-добре аз да си вървя!
— И защо така, любезна ми? — удиви се Совтер.
— Щото ми е от ясно по-ясно, че гос’ин баронът е омагьосан от неговата си папистка. Тя се опита да ме затрие, а той само подир три минути току я гушна и взе да й бърше сополите!
Алазаис не напусна Мепеш, пък и магията държа баща ми в плен само дотогава, докато Изабел не забременя. Барберин трябваше незабавно да замине, за да зачене от мъжа си, и командуването на кулата и на децата бе отново възложено на Малката Еликс, което значително улесни изживяването на потайните ми нощни наслади.
Случката с кинжала и последвалото я помирение се оказа само мимолетно затишие в проточилата се разпра между Изабел и баща ми, а сетне бурята отново завилия деня и нощя, след като едва-що заченала, майка ми изневиделица дръзко заяви, че детето, което предстоеше да се появи на бял свят, ще бъде кръстено според обредите на нейната църква, както й бе обещал това баща ми на тяхната сватба. Все едно бе да налееш масло в огъня, който отново лумна и извиси пламък на възбог за най-голяма мъка и на двамата, защото колкото по-силна любов изпитваше баща ми към Изабел, толкоз по-дълбоко отчаяние го обземаше при мисълта, че, упорствайки в паписткото си идолопоклонство, тя обричаше както себе си, така и бъдещия си син на вечно проклятие.
Признавам, че както в моето невръстно детство, така и днес, вече в зряла възраст, аз не виждам нещата така. Бивайки възпитан между две религии и заставен, кажи-речи, силом да избера едната от тях, аз не мога да ненавиждам вярата, от която се отрекох, не мога и да се отвращавам от нейните „прегрешения“ чак до такава степен, в каквато те отблъскваха баща ми, нито пък да вярвам, че изповядващите я драговолно са обречени на мъките адови, още повече че сред тях е и клетата ми майчица. Но твърде малко по онова време бяха людете, било то мъже или жени, които се радваха на подобна търпимост от страна на ближния си, в което сами ще се убедите по-нататък. Защото тази люта ежба в Мепеш дава само нищожна представа и отразява крайно незадоволително онова, което по същото време противопоставяше католици и хугеноти, пораждайки броженията, сетне смутовете и накрая — опустошителните граждански войни, които сравниха почти със земята величието на Франция.
Глава седма
Етиен дьо Ла Боеси, синът на прокурора, който беше помогнал на побратимството да се сдобие с Мепеш, бе назначен благодарение на забележителните си дарби, макар и инак твърде млад, за член на Върховния съд на Бордо, и всеки път, когато тръгнеше да навести в замъка му „своя сърдечен брат и незаменим приятел“ Мишел дьо Монтен89, той прескачаше до Сарлат, за да си отдъхне два-три дни било в родния дом, било, ако времето го позволяваше, в малкия чифлик, който притежаваше на левга от града, като на връщане никога не пропускаше да се спре и в Мепеш.
От Мисловника на баща ми научавам, че той е обядвал с побратимите на 16 декември 1561 година. Съвсем случайно по същото време в Мепеш се оказва и братовчедът на Изабел, Жофроа дьо Комон, също толкова ревностен хугенот, както вече споменах, колкото тя бе заклета католичка.
Големият интерес, който представлява тази случайна среща между двамината, се дължи на това, че Регентката, уведомена за ползващата се с широка известност мъдрост на Етиен дьо Ла Боеси, съвсем наскоро го бе назначила за съветник (но не и за единствен, уви!) на господин Дьо Бюри, главен кралски наместник в Гиен, който в тези смутни времена имаше неимоверно трудната задача било да усмирява, било да помирява поданиците на краля. В присъствието на людете ни обедът премина в размяна на любезности, но сетне, когато господата се оттеглиха както обичайно в библиотеката на баща ми, където пламтеше буен огън, разговорът прие съвсем друга насока, след като Етиен дьо Ла Боеси отвори дума за избухналите напоследък размирици между католици и реформисти в Ажане, Керси и Перигор.
Баща ми вписа този разговор в Мисловника си още на следния ден и при това дословно — толкова се възхищаваше от леещото се без никакво усилие красноречие на Ла Боеси, красноречие изящно, пищно, но и съдържателно, защото бе също толкова дълбокомислено, колкото и обаятелно. И нима не е жалко наистина, че смъртта ни отне един тъй млад и лъчезарен гений, който с право би могъл да заеме и най-висок пост в кралството, за да го подкрепи със своята мъдрост и благоразумие?
89
Мишел дьо Монтен (1533–1592), френски писател. — Б.пр.