Последният довод на кралете [bg]

— Днес пристигнаха много важни вести от Севера.

— Така ли?

— Боя се, че лорд маршал Бър е мъртъв. Армията се нуждае от нов командир. Обсъждането на въпроса сигурно ще се проточи с часове. Насам, Ваше Величество.

— Часове? — промърмори под носа си Джизал, преди да се спусне сред чаткането на токовете на ботушите си по едно мраморно стълбище. Часове в компанията на Висшия съвет. Той потри нервно длани.

Баяз сякаш прочете мислите му.

— Няма нужда да се страхуваш от тази глутница стари вълци. Независимо какво са си въобразили, ти си техен господар. Във всеки един момент можеш да ги уволниш или пък ако ти хрумне, да заповядаш да ги оковат и хвърлят в тъмница. Те може би са го забравили, така че може да се наложи в най-скоро време да им го припомним.

Двамата минаха през един висок портал, от двете страни на който стояха рицари вестители. Шлемовете им бяха здраво стиснати под мишница, но стояха с такива каменни изражения на лицата, че все едно бяха с тях и визьорите им бяха спуснати. От другата страна на портала започваше просторна градина, оградена от четири страни с колонади, чиито бели мраморни колони бяха издялани във формата на разлистени дървета. Във фонтаните подскачаше вода и блестеше на лъчите на яркото слънце. По безупречно окосената трева важно се разхождаха две оранжеви птици с тънки като клечки крака, които изгледаха така надменно над кривите си клюнове минаващия покрай тях Джизал, сякаш дори и те го смятаха за нагъл самозванец.

Той се загледа в ярките цветя, в свежата зеленина и прекрасните статуи. Вдигна поглед към древните фасади, покрити с червеникави, зелени и бели пълзящи растения. Наистина ли всичко това му принадлежеше? И цял Агрионт наред с него? Наистина ли в момента вървеше по стъпките на великите крале от миналото? На Харод, на Касамир, на Арнолт? Беше направо зашеметяващо. Сигурно за стотен път днес трябваше да примигне и да разтърси глава, за да се отърве от световъртежа. Нима той не е същият човек, който бе преди седмица? Сякаш за да провери, прокара пръсти по брадата си и напипа белега. Наистина, същият човек, който, мокър до кости, прекоси огромната равнина, който беше ранен при хълма с камъните и който с такава наслада яде полусурово конско месо?