![Последният довод на кралете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/1/3/posledniyat-dovod-na-kralete-bg-download.jpg)
Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
— Кой е това? — попита момчето, което носеше щита. Логън усети как сърцето му се свива, когато ръката на Крамок се вдигна и посочи него.
— Ето го там. Кървавия девет.
Момичето изгледа свирепо Логън.
— Тоя е нищо работа. Можеш да го оправиш, тате!
— Мътните го взели, не и аз! Какви ги приказваш, момиче, ей сега ще се напикая и такава локва ще направя, че да се удавиш, ако паднеш в нея.
— Нищо особено не е.
— Ето ви сега един урок и на тримата. Да не изглеждаш като нещо особено и да не говориш като нещо особено е добра първа крачка към това, да си наистина опасен, прав ли съм, Деветопръсти? Така, като пуснеш демона от бутилката, изненадата на злощастното копеле насреща ти е два пъти по-голяма. Изненада и шок, красавци мои, светкавичен удар и никаква милост. Това са нещата, които правят човека истински убиец. Големината, силата и дебелият глас помагат, когато е нужно, но те не могат да се мерят със смъртоносната чудовищна бързина и желязната непоколебимост, нали така, Кървави девет?
Тежък урок за малки деца, но, от друга страна, неговият баща го бе научил на същото още като дете и той и до днес помнеше добре урока му.
— Такава е тъжната истина, който удря пръв, често удря последен.
— А, така! — викна Крамок и се плесна по дебелото бедро. — Добре казано! Но не е тъжната, а хубавата истина. Помните стария Уилъм, нали, деца мои?
— Удари го гръм! — викна момчето с щита. — В онази буря във Височините!
— Точно така! В един момент си стоеше там, а в следващия се чу онзи гръм, все едно целият свят се срина, нещо светна като слънце и Уилъм беше по-мъртъв и от ботушите ми!
— И стъпалата му горяха! — разсмя се момичето.
— Така беше, Изрен. Видя го колко бързо умря, с каква изненада го връхлетя мълнията и колко малко милост имаше в нея. — Погледът на Крамок се плъзна към Логън. — Е, това те чака, ако решиш да се опълчиш на този мъж. В един момент ще редиш страховити думи, а в следващия? — Той плесна с ръце и трите деца подскочиха от силния звук. — Той ще те прати обратно при пръстта и окото му няма да мигне. По-бързо, отколкото небето уби Уилъм. Животът ви виси на косъм всяка секунда, в която сте на по-малко от две крачки от този нищо особено на вид негодник, прав ли съм, Кървави девет?
— Е… — Логън определено не се наслаждаваше на ситуацията.
— Ти колко мъже си убил тогава? — викна му момичето и вирна брадичка.
Крамок се засмя и разроши косата му.
— Не са измислени числа, с които да се брои до толкова много, Изрен! Този е кралят на убийците! Никъде под луната няма по-смъртоносен човек от него.
— Ами Страховития? — попита момчето с копието.
— Ооо — усмихна му се мило Крамок. — Той не е човек, Скофен. Той е нещо друго. Чудя се обаче. Фенрис Страховития и Кървавия девет един срещу друг, хм? — Той потри длани. — Ето това искам да видя. Ето над това би искала да свети луната. — Очите му се извъртяха нагоре към нощното небе и Логън проследи погледа му. Там беше луната, голяма и бяла на черния фон и светеше като току-що запален огън.
Проклети старчета
Високите прозорци бяха отворени и пропускаха милостивия разхлаждащ ветрец в просторния салон, чиято хладна ръка разклащаше с шумолене тежките антични пердета и от време на време успяваше да погали потното лице на Джизал. Всичко в стаята беше огромно — порталите бяха три пъти колкото човешки ръст, но дори такива, можеха да се поберат два пъти под високия таван, чийто огромен стенопис изобразяваше хора от всички народи на света, кланящи се на гигантско златно слънце. На стените висяха множество маслени платна, от които, в реални размери, гледаха всяващите страхопочитание лица на минали владетели, а величествените им пози и страховити изражения стряскаха Джизал всеки път когато ги погледнеше.
Това място беше предвидено за велики мъже, за мъдри мъже, за епически герои или непобедими злодеи. Място за гиганти. В него Джизал се чувстваше като най-обикновен идиот, като дребно, хилаво нищожество.
— Ако обичате, Ваше Величество, ръката — промърмори единият от шивачите, успявайки хем да дава нареждания на Джизал, хем да звучи обезоръжаващо угоднически.
— Да, разбира се… съжалявам. — Джизал вдигна още малко ръка и се прокле наум за поредното си извинение. Както не спираше да му повтаря Баяз, сега той е крал. От него не се очакваше извинение, дори ако решеше да изхвърли шивача през прозореца. Нещо повече, докато летеше към земята, онзи сигурно щеше да му благодари сърдечно за оказаното внимание. Вместо това, човекът просто се усмихна сковано и ловко разви метъра си. През това време колегата му пълзеше на пода, зает с нещо подобно около коленете на Джизал. Третият шивач старателно записваше мерките в книга, подвързана с имитираща мраморен десен коприна.