Последният довод на кралете [bg]

Баяз се изправи рязко от стола си.

— Уважаеми лордове, това е всичко за днес.

Висшият съвет не дочака друга покана. Те се втурнаха към вратата под какофония от шляпане на хартия, шумолене на роби и скърцане на столове. Хоф излетя навън в коридора, последван по петите от Маровия и Сълт. Варуз помогна на Торликорм да стане от пода и го поведе, хванат под ръка, към вратата.

— Моля за извинение — изпъшка през окървавеното си лице той, докато излизаше. — Ваше Величество, най-покорно моля за извинение…

Баяз проследи със строго изражение излизащите навън съветници. В другия край на масата, Джизал стоеше като истукан, застинал в колебание между ярост и срам. В следващия момент осъзна, че напредваше с бързи крачки към второто. Сякаш измина цял час, докато и последният член на Висшия съвет не излезе тичешком от стаята и вратите не се затвориха зад гърба му.

Първия магус се обърна към Джизал и изведнъж на лицето му грейна широка усмивка.

— Разкошно изпълнение, Ваше Величество, превъзходно.

— Какво? — Джизал тъкмо започваше да смята, че току-що се бе направил на пълно магаре и вече нямаше никакъв шанс да поправи това.

— Мисля, че занапред съветниците ти много ще се замислят, преди отново да решат да се отнасят несериозно с теб. Нищо ново като стратегия, бих казал, но все така безотказна. Харод Велики например също притежаваше избухлив нрав и добре се възползваше от него. Седмици наред след избухването му никой не смееше да подлага на съмнение решенията му — изхили се Баяз. — От друга страна, подозирам, че той все пак би се спрял пред физическа саморазправа със собствения си Висш съвет.

— Това няма нищо общо с избухлив нрав — озъби се Джизал и усети как кръвта му кипва отново. Ако го вбесяваше обкръжението на противни старчета, то Баяз заслужаваше най-много гнева му. — Ако ще съм крал, ще се отнасят с мен като с такъв! Отказвам да ми се нарежда в собствения ми дворец! От никого… от ни… искам да кажа…

Зелените очи на Баяз го пронизаха.

— Ако сега смяташ да пробваш гнева си върху мен, Ваше Величество — заговори той с ледена нотка в гласа, — горещо те съветвам да не го правиш.

Яростта на Джизал и бездруго беше почти изчезнала, но под ледения поглед на магуса съвсем се стопи.

— Разбира се… съжалявам… много съжалявам. — Затвори очи за момент, после заби поглед в полирания плот на масата. Досега за нищо не се бе извинявал. А сега беше крал и вече дори нямаше нужда да се извинява на когото и да било, но въпреки това откри, че не може да спре да го прави. — Не съм искал всичко това — промърмори едва и се свлече на единия от столовете. — Не знам дори как стана. Не го заслужавам.

— Разбира се, че не. — Баяз обиколи бавно масата. — Никой човек не е достоен за трона. Ето защо сега трябва с всички сили да се стремиш да го заслужиш. Всеки ден. Точно както правеха великите ти предшественици. Касамир. Арнолт. Дори Харод.