Господството на Борн
- Автор: Ладлэм Роберт, ван Ластбадер Эрик
- Серия: Джейсън Борн #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Григорова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Господството на Борн». Краткое содержание книги:
Ножът описа отворена дъга. Сорая вдигна ръка да се защити, но понеже все още не си беше поела добре въздух, й липсваше сила. Арабинът отклони ръката й, сякаш беше играчка.
Хвана я за косата, дръпна главата й, откри дългата, уязвима извивка на шията и с насмешка й каза: „Кучка“. А след това я нарече и с други думи, които я накараха да потръпне. Тялото му се изви като острието на ятаган, с който се готви да й отнеме живота, сякаш това беше едничката цел, за която бе създаден.
Той замахна и Сорая започна да си чете молитвата за живот и смърт. И тогава две ръце обгърнаха главата на арабина. Едната го хвана под брадичката и докато в очите му успее да се появи някаква реакция, рязко изви главата му с неумолима жестокост. Вратът му изпука, хватката му се разхлаби и тялото му се отпусна в мрака, в който смяташе да изпрати нея.
Сорая вдигна глава и видя Арон на бледата, мъждукаща светлина на стълбището. Той се пресегна и без нито дума я взе на ръце, а после я изнесе по друг път, който сам беше намерил.
„Нямаш причина“.
Можеше да й каже истината или да я излъже. Без значение, защото тя нямаше да го чуе. Държеше да си получи кръвнината и той вече знаеше защо.
— Тя беше цивилна. Така ни каза баща ни, преди да ни напусне. „Каквото и да се случи с мен, не се тревожете. Вие сте в безопасност. Вие сте цивилни.“ Не знаех какво означава това до онзи ден със снежната буря, денят, в който майка ми… — През тялото й премина спазъм. Лицето й изглеждаше нажежено до бяло.
— Защо я уби? Кажи ми! Аз трябва да знам!
За момент болката й го блъсна като внезапен порив на вятър. Какво да й каже, за да я успокои? Опита се да прецени състоянието й и от колко време се подготвя.
Тази жена несъмнено беше със сложен характер. Години наред се беше укривала пред очите на всички при Вегас, промъквайки се в живота му. Нещо повече, беше възприела начина му на съществуване. С всеки дъх беше усвоявала новата си самоличност. Не беше вече шведка, а нападнатата от маргей индианка от племето ачагуа и рода на змията.
— Трябва да си направиш истинска татуировка — каза й той. — Онази коралова змия беше доста красива.
Думите му предизвикаха някаква почти химическа реакция в нея. Тя свали ръка от рамото му и се облегна назад, като че ли изведнъж почувствала се уморена. Тъмният, грозен блясък в очите й изчезна. Стори му се, че се връща от някакъв друг свят и отново се събужда в къщата на дон Фернандо в Кадис.
— Една сутрин видях коралова змия в гората недалеч от дома на Естеван — подхвана тя. — Беше красива, също толкова красива по свой начин като маргея. Нарисувах си я сама с растителните бои, които използват племето ачагуа.
— Изминала си дълъг път — каза й Борн. — Вече не си същата като преди.
Тя го погледна, сякаш го виждаше за първи път.
— Това се отнася и за двама ни, нали?
Тя стана от тялото му, дръпна се и без да го изпуска от очи, изтегли пилата от тялото му. По ризата му потече кръв и той я свали. Пусна топлата вода и насапуниса раната. Не беше сериозна.
— Доста кърви — обадя се тя от безопасно разстояние.
„Да не би да си мисли, че ще я ударя, запита се Борн. Или ще й отмъстя по някакъв начин?“
— Отключи — нареди й той, докато се занимаваше с раната. — Дон Фернандо се тревожи и за двама ни.
— Не и преди да ми кажеш истината. — Тя пристъпи несигурно към него. — Майка ми също ли е била шпионка?
— Доколкото знам — не. — Вече си спомняше. Силата на нейните чувства беше измъкнала забравения спомен от дълбините на миналото му. — Пратиха баща ти да убие тогавашния ми шеф. Той се провали, а на мен поръчаха да нанеса ответния удар.
Кая издаде някакъв звук — имаше вид на човек, който диша трудно.
— А защо баща ми…
— … не беше целта? — довърши той. — Той вече бе мъртъв.
— И това не беше ли достатъчно?
Нямаше как да й отговори по задоволителен за нея — или дори за себе си — начин.
„Нямаш никаква причина.“
Вивека Норен беше права. Нямаше причина за смъртта й, освен желанието на Конклин за мъст. Само че кого беше наранил Алекс? Двете дъщери на Норен бяха невинни жертви и не заслужаваха да им отнемат майката. Отмъстителността на Конклин го накара да потръпне. Той беше инструмент в ръцете му, добре трениран и изпращан да отнема живот след живот.
Борн разтърка очи. Кога щяха да свършат греховете, натрупани в миналото, което не помнеше? За първи път се запита дали амнезията всъщност не е добре дошла в неговия случай.