Господството на Борн
- Автор: Ладлэм Роберт, ван Ластбадер Эрик
- Серия: Джейсън Борн #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Григорова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Господството на Борн». Краткое содержание книги:
— Това ли е естественият цвят на косата ти, или пак е боя? — попита Борн.
— Такава съм си.
Борн се приближи. Не усещаше никакъв страх у нея.
— Не съвсем. Въпреки че татуировката я няма, пак имаш типичния за колумбийските индианци нос. — Той я огледа от по-близо. — Много добра работа.
— Наложиха се три операции, докато го докарат.
— Доста си се потрудила, за да заприличаш на индианка.
— Най-доброто скривалище, както казва баща ми, е да се скриеш пред очите на всички.
— Прав е. Кристиан Норен, така ли?
— Значи дон Фернандо ти е казал — широко отвори очи Рози.
— Решил е очевидно, че е време.
— Сигурно е прав — кимна тя.
— И така. Ти, а не Естеван, си важният човек за дон Фернандо и Есай.
— Онези на магистралата търсеха мен.
— Кои са те?
— Казах ти, че бягам.
— От семейството си обаче.
— В известен смисъл е истина. От хората, за които работеше баща ми.
Борн застана съвсем близо до нея. Миришеше на лавандулов сапун и лимонов шампоан.
— Как да те наричам?
Тя му се усмихна загадъчно. Приближи се до него, така че почти нямаше разстояние помежду им.
— Казвам се Кая Норен. Името на баща ми е Кристиан, а на майка ми — Вивека. И двамата са мъртви.
— Съжалявам.
— Много си мил.
Кая постави ръка на бузата му и леко я погали. С другата заби пилата за нокти, скрита в дланта й, в кожата и мускулите му.
Трета част
19
Стиснал обувката с висок ток, свалена от крака на Лана Ланг, Борис заудря по разцепеното от куршуми предно стъкло точно когато камионът се заби в колата. Предната и страничната въздушна възглавница се задействаха и му спестиха навяхване на рамото. И въпреки това едва не загуби съзнание. Стегна се и удари стъклото, използвайки тока като чук.
Шофьорът беше настъпил спирачките, но инерцията на двутонния камион беше твърде голяма и той повлече колата със себе си. Дисковете на спирачките почнаха да пушат. Нещо изпадна от дъното на каросерията и се повлече сред рой искри по мокрия асфалт.
С ръце, вдигнати пред лицето, Борис се хвърли през предното стъкло. В ушите му иззвънтя звукът на счупено стъкло. Колата се разтресе под него като простреляна сърна. Той се претърколи по капака и се стовари на пътя. Болка прониза стъпалото и крака му. Плющящият дъжд моментално го намокри до кости. Колата и камионът, съчетани в някакво гротескно кълбо, продължиха заедно пътя си, завъртайки се почти на обратно. Разнесе се скърцането на прегрят метал. Спирачките блокираха и масивното тяло се понесе по инерция из улицата като планета, излязла извън орбита, после се качи на тротоара и се заби в стъклената витрина на някакъв магазин. С ужасно стържене, подобно на писъка на смъртоносно ранено животно, двете коли изпотрошиха целия му интериор и се забиха в задната стена.
Междувременно Борис беше успял да се изправи на крака сред развихрилия се хаос от крещящи пешеходци, виещи сирени и спрели коли. Разбягалите се хора се блъскаха един в друг с чадърите си. Някакви лица го гледаха, някакви ръце го дърпаха и го молеха да им отговори — добре ли е, какво е станало? Тълпата се разрасна и преля към съседните улици. Отвсякъде, прецапвайки през препълнените канавки, се стичаха нови хора.
Борис търсеше начин да се измъкне от разрастващия се хаос. Точно тогава забеляза крачещ като робот човек в тълпата. Той му се усмихна и му каза нещо неразбираемо. Беше Зачек, дясната ръка на Константин Берия, директорът на СВР. Зачек, който го беше задържал на летището в Раменское. „Какво прави тук?“ — запита се Борис.
„Повярвайте ми, не ви лъжа, когато ви казвам, че можем да превърнем живота ви в ад, генерале“, беше го предупредил той.
Изведнъж пред очите му сякаш се вдигна завеса и му разкри отровната трапеза, която му бяха приготвили. Докато се промушваше, олюлявайки се, през скупчилите се на групички превъзбудени зяпачи, Борис стигна до убеждението, че всичко е работа на СВР — и смъртта на Лана Ланг, и объркването на плановете му тук, в Мюнхен.
— Понякога сещаш ли се за тях? — попита Кая.
Борн лежеше на пода в банята, а тя седеше върху корема му, хванала в юмрук пилата, с която го бе промушила като с нож, и го гледаше с пронизителните си сини очи. Почти не усещаше болка. Предполагаше, че раната не е много дълбока, защото острието се беше плъзнало по някое от ребрата му. Можеше лесно да я преобърне, но имаше ли смисъл? Очевидно беше, че не смята да го убива или да го нарани сериозно. Имаше да му каже нещо и той искаше — а вероятно и се налагаше — да я изслуша. Затова остана неподвижен, замислен, дишайки дълбоко, и зачака подходящия момент.