Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Вече бяха вечеряли и докато другите се изтягаха върху койките си в трюма, Ерик излезе на палубата, застана близо до бушприта и се вслуша в звуците на морето.

Дежурният офицер викна на вахтените и наблюдателят от върха на мачтата отговори, че всичко е чисто. Ерик се усмихна. Как дежурният можеше да види, че наоколо няма нищо, освен ако не използваше вълшебство, което би позволило очите на обикновен смъртен да погледнат в мрака?

Но все пак това не беше цялата истина. Имаше безброй звезди и малката луна бавно се появяваше на изток, а средната и голямата луни щяха да се издигнат преди разсъмване. Блясъкът на звездите хвърляше сребристи отблясъци върху водата. На половин миля отдясно бе „Фрийпорт Рейнджър“ и светлините на носа, кърмата и върховете на мачтите му се виждаха ясно. Всеки друг кораб през нощта би трябвало да се движи също с такива светлини, така че ако имаше някой наблизо, щеше да примигва като маяк.

— Поразително, нали?

Ерик се обърна, изненадан, че не е чул стъпки. На няколко крачки от него стоеше Калис, загледан в небето.

— Бил съм на кораб много пъти и винаги когато никоя от луните още не е изгряла, а звездите блестят така, нещо ме кара да се загледам и да им се възхищавам.

Ерик не знаеше какво да каже. Този мъж бе говорил много рядко с тях и много от хората се плашеха от него. Дьо Лунвил, изглежда, също полагаше усилия, за да се стряскат от него. Разказите на Джедоу и Джером също спомагаха в това отношение.

— Аз само… — каза Ерик.

— Остани — каза Калис, като се приближи към перилата до Ерик. — Боби и Чарли играят карти, а на мен ми се прииска да подишам свеж въздух. Виждам, че не само на мен.

— Е, долу е доста тесничко — каза Ерик.

— А и понякога човек иска да е сам със собствените си мисли, нали, Ерик?

— Понякога — отвърна младежът. Не знаеше какво друго да каже. — Но не обръщам много внимание на тези неща. Не съм свикнал. Ру например се безпокои за баща си, но…

— Но какво?

— Е, и аз си мисля за майка ми — каза Ерик и внезапно почувства колко му липсва. — Тя винаги се тревожеше за най-различни работи, но, разбира се, навремето не се замислях за тези неща.

— Нямал ли си някакви желания?

— Само някой ден да имам собствена ковачница.

— Почтена цел — каза Калис.

— А вие? — Ерик изведнъж се притесни от любопитството си, но Калис се засмя.

— Моите цели? — Той се наведе над парапета и се втренчи в мрака. — Трудно е да се обясни.

— Опитвах се да се моля… сър — каза Ерик.

— Започни да ме наричаш „капитане“, Ерик — каза Калис. — Боби е нашият сержант, а Чарли — нашият ефрейтор, и ние принадлежим към най-страховитата наемническа банда в нашата страна — Пурпурните орли.

— Не разбирам… — каза Ерик.

— Ще пристигнем съвсем скоро — каза Калис. И без да откъсва поглед от хоризонта, добави: — Наистина скоро.

— Къде, капитане?

— На Острова на чародея. Там трябва да говоря с един стар приятел.

Ерик не знаеше какво да каже.

— Защо не слезеш долу при приятелите си? — каза Калис.

— Слушам, капитане — каза Ерик и тръгна, но спря. — Господин капитан, трябва ли да ви отдавам чест или нещо такова?