Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Ерик кимна. Все още потреперваше, когато си припомняше онзи ужасен ден.
Готвачката се появи с още хляб и Биго рече:
— Алика?
— Да? — попита тя след моментно мълчание.
— А бе, каква си ти?
Създанието се втренчи в Биго с тесните си очи, като че ли преценяваше въпроса, после отвърна:
— Ученичка. Работя, за да се обучавам.
— Не, исках да кажа, откъде си?
— От Таргари.
— Никога не съм чувал за Таргари — каза Джедоу.
— Много далеч е — каза тя и се върна към работата си.
След това продължиха да се хранят мълчаливо.
Когато привършиха, дойде младо момиче, което изглеждаше на не повече от десет-единайсет години, със сива коса и кестеняви очи, и ги придружи до една стая. С глас, в който се долавяха непознати нотки, каза:
— Спите тук. Вода тук. — Показа им един леген и кана. — Вън се облекчавате. — Тя направи жест с ръка, за да им покаже, че трябва да излизат навън. — Ако се нуждаете. Викате. Идвам.
Поклони се и си тръгна, а Биго се обади:
— Кълна се, че краката на това дете не докосваха земята.
Ерик остави меча си до стената и седна на най-близкото легло с дебел пухен дюшек, две възглавници и мека завивка.
— Вече нищо не може да ме учуди — каза той и се просна на леглото. — Това е първото легло, в което съм… — Той спря и се ухили на приятелите си. — Това е първото истинско легло, в което лягам!
— Никога не си спал в легло, така ли? — засмя се Биго.
— Спал съм — при майка ми, като дете, но толкова дълго съм спал на сламеник, че друго не помня. После затворът, лагерът, корабът…
— Е, карай си кефа тогава, Ерик фон Даркмоор — каза Джером, докато лягаше на своето легло. — Смятам да спя, докато някой не ми намери работа. — След това затвори очи и покри лицето си с ръка.
— Умна забележка — рече Джедоу.
Ерик и Биго последваха примера им и скоро стаята утихна, чуваше се само тежко дишане и похъркване.
Ерик се събуди от звука на гласове. Надигна се, седна и в първия момент не можа да си спомни къде е. Гласовете идваха през прозореца, който гледаше към градината.
Познатият глас на Робер дьо Лунвил долиташе в нощта: той и още някой друг приближаваха.
— Никога не съм го виждал такъв.
— Нещо му тежи на съвестта — каза другият; Ерик позна по гласа, че това е техният домакин Накор.
— Трудно понесе последната акция. И преди сме били отблъсквани, но никога не е било такова нещо. Ако не ме бе мъкнал половината път, така и щях да си умра край бреговете на река Ведра. Отидохме общо две хиляди души, а се върнахме само шейсет.
— Да, чух, че е било много тежко.
Ерик се почувства неудобно. Нямаше намерение да подслушва, но беше настанен в тази стая, а и Накор и Робер не се тревожеха много дали ще ги чуе някой.
— Подочух това-онова — каза Накор и Ерик разбра, че те са спрели почти до прозореца.
— Така или иначе, това беше най-жестоката битка. Калис нареди да се присъединим към Червените ястреби на Хаджи и към няколко други отряда, които обикновено служеха в Източните земи. Съединихме се и с другите защитници при Кизма-хал, град между Хамса и Килбар. Влязохме в схватка със Западната армия и в началото ги отблъснахме. Но предните им отряди ни прегазиха и стигнаха до вратите на града. Подсилихме гарнизона и отблъснахме три нападения, направихме и няколко атаки, подпалихме им обоза и причинихме доста беди. После се появи втората вълна на пехотата от Западните земи и бяхме обсадени.
— Двеста шейсет и пет дни обсада, Накор — продължи дьо Лунвил. — И онези проклети магьосници. Не могат да се сравнят с това, което са правили ония цурани по време на Войната на разлома, но бе достатъчно, за да намрази човек всякаква магия. Магьосниците на краля на Хамса в повечето случаи ни предпазваха от най-лошото — светкавиците, огньовете, смразяващите ветрове. Но не бяха в състояние да ни защитават от останалото, а то не беше по-добро: мухи и комари, появяващи се отникъде. Всички бурета с вино в града се вкиснаха. След първите сто и петдесет дни ядяхме само клисав хляб и пиехме застояла вода, но оцеляхме. След двеста дни преминахме на червясало месо и разни буболечки и дори бяхме доволни, когато ги хванехме. Можехме да изядем и смъртта си.
— После, когато градът се предаде, вместо да постигне споразумение и да се присъедини към нашествениците, Калис продължи съпротивата. — Ерик долови горчивина в тона на Робер. — Половината от хората ни бяха ранени или болни. Искам да кажа, половината от тези, които все още бяха живи. Дадоха ни срок един ден; после пратиха кавалерията след нас. Ако бяхме потеглили на юг по реката, сигурно щяха да ни унищожат. Но ние свихме на изток и се укрихме. — Робер замълча за момент и когато заговори отново, Ерик можеше да долови в гласа му разбудени чувства, като че ли досега не бе разправял историята на никого. — Убихме ранените, за да не ги изоставим. После се отправихме към степите. Джешандите прикриха отстъплението ни и змиите бяха достатъчно умни да не почват война с тях на собствената им територия. Джешандите ни нахраниха, излекуваха ни и се върнахме към Града на Змийската река.