Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Можем ли да разберем защо? — любезно попита Биго за изненада на всички.
— Какво защо? — попита дьо Лунвил.
— Защо е тази продължаваща загадка, драги сър. Вие не харчите златото на принца и не викате конници от всички краища на Кралството, само за да спасите убийци и крадци от полагащото им се правосъдие. Искате нещо от нас и в замяна сте готови да пощадите живота ни. Напълно справедливо и няма защо да се задават въпроси, но хора, далеч по-глупави от мен, биха казали, че ще е по-добре, ако знаем какво ни очаква и да свикваме с това знание, вместо да развихряме ужасеното си въображение, което може да ни накара да направим нещо глупаво. Ако сами се осъдим на смърт, това няма да е добре нито за нас, нито за вас.
Дьо Лунвил за момент огледа лицето на Биго, после устните му се разтегнаха в злобна усмивка.
— Повече те харесвах, когато се правеше на глупак, Биго. — Той тръгна към стълбата и добави: — Останете живи достатъчно дълго и ви обещавам, че ще разберете повече, отколкото бихте искали да знаете.
И преди да се отправи към каюткомпанията, подхвърли:
— Но засега номерът е да оцелеете.
Заизкачва стълбите. Фостър, както винаги, го последва. Когато люкът хлопна, Биго каза:
— Е, не беше точно това, което исках да чуя.
— Как мислиш? — рече Луис. — Дали искаше да ни сплаши?
— За съжаление едва ли — намеси се Шо Пи. — Смятам, че въпросът е там, че се опитва с все сили да не ни уплаши.
Дните минаваха. Първия път, когато им разрешиха да се качат на палубата, Ерик видя, че след тях, на неголямо разстояние, плува друг кораб. Един моряк им каза, че това е „Фрийпорт Рейнджър“, другият кораб под командуването на Калис. Ерик го попита що за име е това — нали всички кораби от Кралството се наричат „Кралски еди-какво си“, но морякът не му отговори.
Ерик не се притесняваше много от работата — все пак беше на открито и въпреки ранната есен времето беше меко. Ру обаче я мразеше, защото имаше проблем с височините, но пък много ловко се движеше по палубата, нещо, което Биго и Ерик невинаги успяваха. Луис и Били имаха сръчни ръце, а Шо Пи изпълняваше възложените му задачи със същата лекота, която бе показал и в лагера.
След две седмици Ерик вече имаше мазоли на ръцете и краката — беше свалил ботушите, защото бяха опасни за ходене по палубата, а освен това солената вода разваляше кожата. Само офицерите носеха ботуши, но те никога не се катереха по мачтите. Ерик и другите мъже ходеха боси като моряците и учеха моряшкия занаят в движение.
Сухоземен плъх от най-лошия вид, Ерик вече не се смущаваше от изрази като „развий шкота“ или „укрепи нока“. Както и в лагера, тежката работа бе придружена от обилна и хубава храна, факт, забелязан от всички. Това, че се хранеха по-добре от нормалното, допадаше на Ерик и той често се шегуваше, че към тях се отнасят като към расови коне, готвени за състезание. Реши да не споменава, че подобни състезания често завършват с паднали животни, заради счупен крак, или с хвърлен ездач, тежко ранен или загинал.
Дори и при Ру, отявлен противник на тежката работа през целия си живот, личаха резултатите от активната физически упражнения и добрата храна. Вече бе оформил жилести мускули и се движеше много по-уверено. Често се смееше като дете, но в смеха му се долавяше и опасна нотка и хуморът му често биваше жесток. Сега изглеждаше повече зает с текущите задачи, като че ли постепенно разбираше какво означава животът, като противовес на разяждащия страх, че смъртта е някъде наблизо. Ерик усещаше, че нещо в Ру се е променило, но не можеше да схване точно какво.
Шо Пи отбеляза, че за каквото и да ги вика дьо Лунвил, той иска да са във форма и готови. Всеки ден беше смесица от тежка работа и бойни упражнения.
Още на втория ден, след като им позволиха да излизат, Шо Пи започна да упражнява на палубата някакви странни движения, които приличаха на особен танц. Бяха нежни и грациозни, но в тях имаше стаена сила и заплаха, защото само едно бързо движение бе достатъчно, за да ги превърне в смъртоносни удари. Когато свърши и се върна в трюма, Луис го попита:
— Какво беше това, което правеше горе, кешиецо?
— Аз съм исаланец — поправи го Шо Пи, изтегна се на койката си и каза: — Нарича се ката и е сърцевината на изкуството, което практикувам. Това е усещане за движение и то изгражда сила около теб, дава ти равновесие и те улеснява в момента, когато трябва да се възползуваш от тази сила.
— Това ли е номерът, с който си обезоръжил стражника? — попита Ерик.
— Да. Тъжно е да го призная, но това не е номер. Това е древно изкуство, което се използва, за да бъдеш в хармония със себе си и с вселената, както и за самозащита.