Град на небесен огън

Джейс си помисли за Алек, ранен в скута му; за Макс, неподвижен и блед на пода в Залата на съглашението; спомни си ръцете на Валънтаин, обвити около него, докато пясъкът под тях подгизваше от кръвта му. А наи-вече си мислеше за Клеъри — за смелостта и, която го държеше в безопасност, за остроумието и, което му помагаше да запази здравия си разум, за непоклатимата й обич.

— Когато едно оръжие се счупи и бъде поправено, понякога то става по-силно именно на това място — каза Джейс. — Може би и със сърцата е така.

В усмивката на брат Закарая, които сега беше просто момче като него, се долавяше мъничко тъга.

— Надявам се, че си прав.

* * *

— Не мога да повярвам, че Джордан е мъртъв — каза Клеъри. — Та нали току-що го видях. Седеше на стената на Института, докато преминавахме през Портала.

Запътили се към центъра на града, двамата със Саимън крачеха покраи един от каналите. Демонските кули се издигаха около тях и сиянието им се отразяваше във водата. Саимън и хвърли кос поглед. Мисълта му непрекъснато се връщаше на това, как изглеждаше тя предишната нощ — посиняла и изтощена, почти в безсъзнание, с разкъсани окървавени дрехи. А ето че сега отново приличаше на себе си — цветът се беше завърнал върху лицето и, докато крачеше, напъхала ръце в джобовете си, а дръжката на меча стърчеше от колана й.

— Нито пък аз — каза той.

Очите на Клеъри бяха далечни и ярки; Саимън се зачуди какво ли си спомня — как Джордан учи Джейс да контролира емоциите си в Сентръл Парк? Как говори на един пентаграм в апартамента на Магнус? Първия път, когато го бяха видели — когато се пъхна под вратата на един гараж, за да се яви на прослушване в групата на Саимън? Как седи на дивана в апартамента, които делеше със Саимън, и играе видеоигри с Джейс? Как казва на Саймън, че се е заклел да го защитава?

Саимън усети в себе си празнина. Миналата нощ беше спал лошо — непрекъснато се събуждаше от кошмари, в които Джордан се появяваше и го гледаше безмълвно, а лешниковите му очи молеха Саймън да му помогне, да го спаси, докато мастилото на татуировките му се стичаше като кръв по ръцете му.

— Горката Мая — каза Клеъри. — Ще ми се да беше тук, да можехме да поговорим с нея. Толкова много преживя, а сега и това…

— Знам — отвърна Саимън задавено. Достатъчно тежко беше да мисли за Джордан — помислеше ли и за Мая, щеше да рухне.

Клеъри реагира на резкия му тон, като посегна към него.

— Саймън, добре ли си?

Саимън я остави да улови ръката му и пръстите им се сплетоха. Видя я да поглежда към златния елфически пръстен, който той винаги носеше.

— Не мисля — призна си той.

— Не, разбира се, че не си добре. Как би могъл да бъдеш? Той беше твой… Приятел? Съквартирант? Телохранител?

— Отговорност — довърши Саймън.

Клеъри го погледна объркано.

— Не… Саймън, ти беше негова отговорност. Той пазеше теб.