Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Няма да чакаме дълго — продължи тя.

— Какво няма да чакаме?

— Помисли, Джон е сега на десет години. След още десет ще се ожени и тогава… Не се ли сещаш? Родът е спасен, Ричард.

— Да, разбира се. Няма опасност за нашето огнище. Мисля си да започна да му чета Херодот. Вече е достатъчно голям.

— Утре Мъртъл трябва да почисти спалните за гости. Не са проветрявани от три месеца.

Джон Уайтсайд цял живот щеше да помни как баща му му четеше тримата големи автори — Херодот, Ксенофонт и Тукидид. Лулата от морска пяна беше добила вече изящен, червеникавокафяв цвят.

— Цялата история е тук — говореше му Ричард. — Всичко, на което човечеството е способно, е събрано в тези три книги. Любовта и интригите, безчестието, късогледството и мъжеството, благородството и скърбите на човешкия род. По тези книги, Джон, можеш да съдиш за бъдещето, защото не е възможно да се случи събитие, което да не се е случвало преди и да не е отбелязано в тези книги. В сравнение с тях Библията е крайно бедна история на лица, които я са съществували, я не.

И Джон помнеше как баща му се отнасяше към къщата — за него тя беше символ на семейството, храм, изграден около огнището.

Джон караше последната година в Харвардския университет, когато баща му почина скоропостижно от пневмония. Алиша му писа да не се връща, преди да е изкарал годината. „Ти с нищо не можеш да помогнеш, каквото трябваше да се направи, вече е направено — се казваше в писмото. — Последното желание на баща ти беше да завършиш.“

Когато най-после се завърна у дома, Джон намери майка си много състарена. Тя вече не ставаше от кревата. Той седна до нея и тя му разправи за последните дни на баща му.

— Поръча ми да ти кажа едно — обясни Алиша. — „Накарай Джон да разбере, че на всяка цена трябва да продължи рода. Аз искам да живея в поколенията.“ И малко след тези думи изпадна в унес. — Джон гледаше през прозореца заобления хълм зад къщата. — Това продължи два дни. И през всичкото време той говореше за деца, само за деца. Чуваше ги да тичат нагоре-надолу по стълбите, усещаше ги да дърпат завивките на леглото му. Искаше дори да ги взема на ръце и да ги носи. После, малко преди да умре, бълнуванията свършиха. Щастлив, той каза: „Аз видях бъдещето. Ще се народят деца, много деца. Доволен съм, Алиша.“

Джон беше подпрял глава на дланите си. Внезапно майка му, която никога не упорствуваше, а оставяше всеки проблем да бъде разрешен от времето, се надигна, в леглото и заговори остро:

— Вземи да се ожениш! Искам да видя сватбата ти. И вземи яка жена, която ще може да ражда. След твоето раждане аз не можех да раждам повече. Имаше опасност да умра, ако дойдеше още едно. Веднага си намери булка. Искам да я видя. — И тя пак се отпусна на възглавниците, но очите й бяха тъжни, а лицето — лишено от онази мъдра усмивка.

Джон не се ожени още шест години. През това време майка му толкова се съсухри, че се превърна в същински скелет, покрит само със синкава, почти прозрачна кожа. Но не се даваше. И все гледаше с укор сина си; отправяше ли поглед към него, Джон го хващаше срам. Най-после един състудент на Джон дойде със сестра си да види долината. Гостуваха у тях цял месец и накрая Джон направи предложение за женитба на Уила и тя прие. Когато съобщи това на майка си, тя пожела да остане насаме с момичето. След половин час Уила излезе от стаята й червена като кръв.