Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— Дояж си — казва тя. — Не е бърза работа.
— Радвам се, че помагам — отвръща Уилф, изтръсква трохите от панталоните си и излиза.
— Кого ще взривяваш нощес? — питам.
Госпожа Койл стисва устни.
— Много приказваш, Виола.
— Искам да дойда — казвам. — Ако ще ходите в града тази нощ, искам да дойда.
— Търпение, моето момиче — отвръща тя. — И твоят час ще настъпи.
— Кой час? — викам след нея. — Кога?
— Търпение — повтаря тя.
Но произнася думата нетърпеливо.
Мръква се все по-рано и по-рано. Седя на куп камъни отвън, докато нощта пада, наблюдавам как участниците в тазвечершния набег се въртят около каруците, приготвят се, торбите им са пълни с всякакви тайни неща. Някои от мъжете имат Шум, защото вземат много малки дози от лека от нашите топящи се запаси, скрити в пещерите. Вземат достатъчно, че да се сливат с Шумните мъже в града, но не толкова много, че да издават тайните си. Точната доза се определя трудно, става все по-опасно нашите мъже да излизат по улиците на Ню Прентистаун, но те, въпреки това, продължават да го правят.
А хората в града спят нощем и докато спят, биват ограбвани и взривявани в името на една справедлива кауза.
— Здрасти — казва Лий и сяда до мен, не го виждам добре, просто сянка в мрака.
— Здрасти — отвръщам.
— Добре ли си?
— Защо да не съм добре?
— Ясно — вдига камък и го хвърля напред в тъмното. — Защо ли наистина?
Звездите започват да изгряват. Някъде там сега са корабите с моите хора. Онези, които могат да ни помогнат, не, които задължително ще ни помогнат, ако можехме да се свържем с тях. Симон Уоткин и Брадли Тенч, все добри хора, умни, които веднага ще прекратят тукашната глупост с взривовете и със…
Усещам как гърлото ми пак се свива.
— Ти наистина ли си убила човек? — пита Лий и хвърля нов камък.
— Да — отвръщам и свивам колене към брадичката си.
Лий помълчава малко.
— Заедно с Тод?
— Заради Тод — отвръщам. — Спасих го. Спасих и двама ни.
Слънцето е залязло, истинският студ бавно настъпва. Притискам колене към гърдите си.
— Тя се бои от теб и то много — казва Лий. — Госпожа Койл имам предвид. Смята, че имаш влияние.
Поглеждам го, но не го виждам в тъмнината.
— Това е пълна глупост.
— Чух я да го казва на госпожа Брайтуейт. Каза, че можеш да водиш цели армии в битка, стига само да поискаш.
Поклащам глава, но той също не ме вижда в мрака.
— Тя дори не ме познава.
— Да, но е много умна.
— И всички вървят подире й като малки агънца.
— Всички, освен теб — той ме бутва приятелски с рамо.
— Може би точно това е имала предвид тя при разговора, който подслушах.
Дочуваме ниското ръмжене откъм пещерите, което означава, че прилепите се приготвят за лов.
— А ти защо си тук? — питам. — Защо я следваш?
И преди съм го питала, но той винаги сменяше темата.
Но тази вечер е по-различно. Аз поне се чувствам по-различно.
— Баща ми загина във войната с диваците — казва.
— Много бащи са загинали тогава — отвръщам и мисля за Корин, чудя се къде ли е тя сега, чудя се дали…
— Не го помня много добре — продължава Лий. — Останахме само аз, майка ми и голямата ми сестра, с тях израснах. А сестра ми… — той се засмива. — Ти щеше много да я харесаш. Все приказваше, огън момиче беше, такива скандали сме имали, бедна ти е фантазията.
Пак се засмива, но по-тихо.
— Когато армията дойде, Шавон искаше да се бие, но мама не й позволи. Аз също исках да се бия, но не ми обърнаха внимание, Шавон беше хванала оръжието и мама трябваше буквално да залости вратата, за да й попречи да изтича на улицата пред войниците, когато армията нахлу в селището.
Ръмженето се засилва и Шумът на прилепите започва да кънти от входа на пещерата. Лети, лети, казват те. Далеч, далеч.
— А после вече нищо не можеше да се направи — разказва Лий. — Армията отведе всички жени в сградите източно от града. Мама каза, че трябва да оказваме съдействие, нали разбираш, „поне засега, да видим накъде ще тръгнат нещата, може би той не е чак толкова лош“. Такива ми ти работи.
Не отговарям и се радвам, че е тъмно и той не вижда лицето ми.
— Но Шавон не можеше да се предаде без борба, разбираш ли? Крещеше на войниците, пищеше, отказваше да тръгне, а мама я молеше да престане, да не ги гневи, но Шавон… — той замълчава и цъква с език. — Тя удари първия войник, който опита да се допре до нея и да я отведе насила.