Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— Защо продължаваме да им даваме лека, при положение, че татко ти лишава от него всички мъже в града?
Следващият ден е настъпил, двамата с Дейви обядваме. Облаците са натежали в небето, сигурно скоро ще вали, не е валяло отдавна, дъждът ще бъде леденостуден, но заповедите са да продължим работа без оглед на времето, така че вече цял ден гледаме как диваците изливат бетона на последните основи.
Айвън се появи при нас тази сутрин, оздравял е, но още куца, Шумът му беснее безспир. Чудя се към коя ли власт ще се ориентира сега.
— Ами лекът им пречи да заговорничат един с друг — отвръща Дейви. — Не могат да си обменят разни идеи.
— Но те го правят чрез цъкането — продължавам. — Нали?
Дейви свива рамене в смисъл „На кого му пука, бе, кретенче“.
— Останаха ли сандвичи?
Подавам му сандвич, без да изпускам диваците от очи.
— Не е ли редно ние да знаем какво си мислят? — казвам. — Как смяташ, не би ли било по-добре за нас да знаем какво си мислят?
Намирам с очи номер 1017, който, то се знае, гледа право в мен.
Цоп. Първата капка дъжд пада на миглите ми.
— Ох, да те вземат мътните — казва Дейви и вдига очи към небето.
Не спира да вали вече три дни. Теренът става все по-кален, но Кметът не позволява да спрем работата, така че цели три дълги дни ние се пързаляме и затъваме в калта, а после опъваме импровизирани навеси от найлон из полето, за да може изобщо да се работи.
Дейви гледа да стои все на сушина, уж надзирава как се вдигат навесите, аз стоя повече под дъжда и притискам ъглите на найлоните към земята с големи камъни.
Тъпа, проклета работа.
— По-бързо! — викам на диваците, които ми помагат. Пръстите ми замръзват, защото никой не ми дава ръкавици, а Кметът никакъв не се мярка, не съм го виждал, за да го помоля да позволи сам да си потърся.
— Ох! — налапвам разкървавената си ръка, обелил съм си кокалчетата за хиляден път.
Диваците си работят, по нищо не личи изобщо да забелязват дъжда, което е добре, защото под навесите няма място за всички им.
— Ей — викам, внимавайте с оня край! Внимавайте с оня…
Силен вятър отскубва един от найлоните, който току-що сме закрепили в калта. Един от диваците го хваща, найлонът го повдига и го събаря с лекота. Аз скачам и се втурвам към найлона, а той се понася с плющене из калния терен, аз посягам и тъкмо да го хвана…
Подхлъзвам се лошо, претъркулвам се от другата страна на размекната камара пръст и падам на хълбок…
И тогава разбирам къде се намирам, накъде падам…
Право в отходната яма.
Заравям ръце в калта, за да се спра, но няма как да стане и цопвам вътре с гадно пляс.
— Гнус! — изкрещявам и се мъча да се изправя. Затънал съм до хълбоците в поръсени с вар дивашки лайна, целият съм омазан и смърдя така, че ми се повдига…
И тогава пред мен блясва искра Шум.
В Шума аз стоя в ямата.
В Шума един дивак се е надвесил над мен.
Вдигам очи.
Цяла тълпа диваци ме зяпат.
А пред всички им, най-отпред.
Номер 1017.
Надвесен над мен.
В ръцете си държи грамаден камък.
Не казва нищо, просто стои с камъка, той е достатъчно голям да ми навреди много, ако бъде хвърлен ловко.
— Така значи, а? — викам му. — Това ли искаш?
Той само ме гледа в отговор.
Не виждам повече от Шума му.
Посягам към пушката, посягам бавно.
— Е, казвай, какво ще правим сега? — той вижда в Шума ми колко готов съм аз, колко готов съм за схватката.
Колко готов съм да го…
Пушката ляга удобно в ръцете ми.
Но той само ме гледа.
И после пуска леко камъка в краката си, обръща се и се запътва към отлетелия найлон. Наблюдавам го как се отдалечава, пет крачки, десет крачки, тялото ми се поотпуска. Вече изпълзявам от ямата, когато го чувам. Изцъкването.
Грубиянското, гадно изцъкване.
И пердето ми пада.
Хуквам към него, крещя, но не знам какво точно произнасям, Дейви смаяно се обръща точно когато стигам до най-близката палатка, номер 1017 тъкмо е влязъл в нея, аз връхлитам подире му, размахвам пушката като смахнат, 1017 се обръща да ме посрещне, но аз не му оставям време да направи каквото и да било, удрям го право в лицето с приклада, той пада на земята, аз пак вдигам пушката, той свива ръце да се предпази, аз го удрям пак и пак…