Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Но все пак. Все пак.
Нещо иде, нещо се мъти, никой нищо не ми казва.
Забита съм тук и няма измъкване.
Лий хвърля шепа пера на масата и отскубва друга.
— Тоя вид яребици ще вземе да изчезне, ако продължаваме така.
— Ами Магнус само тях може да улучва — отвръщам. — Останалите животни бягат много бързо.
— Каква загуба за животинското царство — казва Лий, — само защото във Възражението няма един свестен стрелец.
Засмивам се твърде високо. Извъртам очи.
Довършвам яребицата и взимам следващата.
— Ще оскубя три, докато ти оскубеш две — закачам го. — А и омесих повече питки от теб тази сутрин, а и…
— Половината ги изгори.
— Защото ти беше напалил пещта твърде силно.
— Аз не съм създаден за готвач — отвръща той с усмивка. — Създаден съм да бъда войник.
Ахвам.
— Значи мислиш, че аз съм създадена да бъда готвачка, така ли?
Но той ми се смее и продължава да се смее, когато хвърлям по него шепа мокра перушина и го улучвам право в окото.
— Ох — казва и изтрива цапаницата с ръка. — Добре се целиш, Виола. Трябва да държиш пушка.
Бързо свеждам очи към милионната оскубана яребица в скута си.
А може и да не е чак толкова добра идея — довършва той тихо.
— Ти дали… — млъквам.
— Какво дали съм правил?
Облизвам устни, което е грешка, защото после трябва да изплюя налапаните пера, затова, когато най-после изричам думите, те прозвучават по-гневно, отколкото ми се иска:
— Застрелвал ли си някога някого?
— Не — той се изправя рязко. — А ти?
Поклащам глава отрицателно и виждам как той се отпуска от облекчение, затова незабавно добавям:
— Но мен са ме прострелвали.
Той пак се изправя.
— Стига бе!
Казвам го, преди да поискам да го кажа, казвам го, преди да се усетя, а когато го казвам, се сещам, че никога преди не съм го казвала на глас, нито на себе си, нито на никой друг, никога от деня, в който се случи, а ето го тук и сега, изтърколи се насред стаята, пълна с хвърчаща перушина.
— А веднъж намушках човек с нож — спирам да скубя. — Убих го.
В настъпилото мълчание усещам как тялото ми натежава двойно.
Когато започвам да плача, Лий ми подава една от кухненските кърпи и ме оставя да плача, не ми виси на главата, не казва някакви глупави успокоителни думи, нищо не пита, въпреки че сигурно умира от любопитство. Просто ме оставя да плача.
Това е най-правилната постъпка.
— Да, но печелим симпатии — казва Лий към края на вечерята; ядем заедно с Уилф и Джейн, аз се мъча да отложа края колкото е възможно повече, защото, когато приключим, ще трябва да се върнем пак двамата в кухнята да приготвим маята за утрешния хляб. Няма да повярвате колко много хляб изяждат сто души.
Хапвам половината от последната си хапка.
— Само казвам, че тук не сте кой знае колко много хора.
— Да, не сме чак толкова много — сериозно отвръща Лий. — Затова пък имаме шпиони в града, работят за нас и нови хора се присъединяват към каузата всеки ден. Там нещата се влошават буквално с часове. Храната вече е на дажби и никой не получава от лека. Скоро ще почнат да се обръщат срещу него.
— Затворите са пълни — добавя Джейн. — Стотици жени, всичките под ключ, оковани във вериги под земята, гладуват и мрат.
— Жено! — сопва й се Уилф.
— Само казвам какво съм чула!
— Нищо подобно не си чула!
Джейн се нацупва.
— Това, че не съм чула, не означава, че не е вярно.
— В затвора също има много хора, които биха ни подкрепили, ако бяха на свобода — казва Лий. — А и може да се окаже, че…
Спира на средата на думата.
— Какво? — питам и вдигам очи. — Какво може да се окаже?
Той не ми отговаря, само поглежда към съседната маса, където седят госпожа Койл, госпожа Брайтуейт, госпожа Форт, Госпожа Уегънър и госпожа Баркър, Теа също е с тях, всичките седят заедно, както винаги, обсъждат разни неща, шепнат си, издават тайни заповеди, възлагат тайни задачи.
— Нищо — довършва Лий, когато госпожа Койл се изправя и тръгва към нас.
— Каруцата ще ми трябва за тая вечер, Уилф — казва тя.
— Да, госпожо — отвръща той и се изправя.