Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
По ръцете…
И по лицето…
И по изпъкналите ребра…
И Шумът ми вилнее…
И удрям…
И удрям…
И удрям…
И крещя…
Крещя, колкото ми глас държи…
— ЗАЩО СИ ТРЪГНА?
— ЗАЩО МЕ ОСТАВИ?
И после чувам студеното, хрускаво пук, когато ръката му се счупва.
Звукът изпълва пространството, надвива шума на дъжда, обръща стомаха ми наопаки, буца засяда в гърлото ми.
Спирам насред поредния замах.
Дейви стои със зяпнала уста.
Диваците се дърпат от мене в ужас.
А от земята номер 1017 ме гледа, алена кръв тече от чудноватия му нос и от ъгълчетата на високо разположените му очи, но не издава нито звук, нито Шум, нито цъкане, нито мисли, нищо…
(и пак сме в лагера край реката и на земята лежи един мъртъв дивак, и тя е толкова уплашена, че отстъпва от мене, и навсякъде има кръв, и аз отново го сторих, и аз отново го сторих, и защо си тръгна, Боже Господи, Виола, мътните да те вземат, защо ме остави…)
А 1017 ме гледа.
И погледът му, Бог ми е свидетел, е поглед на победител.
23
Нещо иде
Виола
— Хилди, водната помпа пак не работи.
— Благодаря, Уилф — подавам му табла с питки, парата още се вие над тях. — Би ли ги занесъл на Джейн, моля ти се. Тя тъкмо слага масата за закуска.
Той поема таблата, в Шума си тананика монотонна песничка. Тръгва към трапезарията и се провиква:
— Жено!
— Защо те нарича Хилди? — пита Лий някъде отзад: тъкмо е излязъл от вратата зад гърба ми, носи торба с брашно, която току-що е напълнил, ръкавите на ризата му са отрязани и ръцете му са бели чак до лактите.
Погледът ми се плъзва по голата кожа на рамото му и аз бързам да обърна очи встрани.
Госпожа Койл ни сложи да работим заедно, защото той повече не може да ходи в Ню Прентистаун, но все пак трябва да върши нещо.
Не, със сигурност няма да й простя.
— Хилди се казваше една жена, която много ни помогна — казвам. — Достойно е човек да носи нейното име.
— Помогна на вас, тоест на…
— Да, на мен и Тод — вземам торбата от ръцете му, влизам обратно в бараката и тежко я слагам на масата.
Разговорът ни прекъсва в тежко мълчание всеки път, когато по някаква причина се спомене името на Тод.
— Никой не го е виждал, Виола — казва кротко Лий. — Но хората ходят до града най-често нощем и в тъмното нали знаеш…
— Тя не би ми казала, дори и ако го беше видяла със собствените си очи — започвам да разпределям брашното в съдовете, в които печем питките. — Мисли, че е мъртъв.
Лий пристъпва от крак на крак.
— Но ти не мислиш така.
Поглеждам го. Той ми се усмихва и аз не мога да се сдържа да не му се усмихна в отговор.
— А ти ми вярваш, така ли?
Свива рамене.
— Уилф ти вярва. Ще се изненадаш като разбереш колко тежи думата на Уилф тук.
— Не — отвръщам и поглеждам през прозореца натам, накъдето изчезна Уилф. — Никак даже няма да се изненадам.
Денят минава като всички останали дни, а ние готвим ли, готвим. Това е новата ни задача, моята и на Лий, да готвим. Възложено ни е цялото готвене, за целия лагер. Научихме се да печем хляб буквално от А и Б, мелим си зърното, защото иначе няма кой да приготви брашно. Научихме се да дерем катерици, да вадим костенурки от черупките и да чистим риба. Научихме колко бульон трябва, за да се приготви супа за сто души. Научихме се да белим картофи и круши по-бързо от всяко друго живо същество на цялата тъпа планета.
Госпожа Койл се кълне, че с такъв труд се печелят войните.
— Това не е причината да се присъединя към нея — казва Лий, докато скубе шестнайсетата си горска яребица за деня.
— Поне си се присъединил по своя воля — отвръщам и скубя друга яребица. Перушината се носи из въздуха като ято лепкави мухи, които остават закачени за всяко нещо, до което се допрат. Пух се е полепил под ноктите ми, в сгъвките на лактите, в ъгълчетата на очите.
Знам го, защото Лий също целият е олепен в перушина, перца са заплетени в дългата му златна коса, която има същия цвят като златистите косъмчета по ръцете му.
Лицето ми пак пламва и аз продължавам яростно да скубя.
Първият ни ден заедно стана втори ден, после трети, после седмица, която премина в следваща седмица, а и в по-следваща седмица, готвя все с Лий, мия съдовете с Лий, три дена валя, без да спре и двамата с Лий не сме мърдали от бараката кухня и не сме се разделяли и за миг.