Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Шумът ми скача.
— Млъквай.
— Не искам да те обидя.
Обръщам се и го зяпвам смаяно.
— Какво? — отвръща той. — Просто казвам, не се сърди. Тя те остави, това не значи, че е умряла или нещо такова страшно — плюе люспи. — Доколкото си я спомням, тя отлично може да се грижи за себе си.
В Шума му изплува спомена за това, как тя го удари с електрошока, когато той ни настигна за първи път на брега на реката. Това би трябвало да ме накара да се усмихна, но аз не се усмихвам, защото я виждам, изправена в Шума му, как изстрелва електродите и поваля Дейви на секундата.
Тя е само в Шума му, не е тук, пред мен, от плът и кръв.
(къде е отишла?)
(къде, мътните да я вземат, е отишла?)
Кметът Леджър ми разказа, че веднага след взрива на радиокулата армията изпратила потеря към океана, защото някой бил получил информация, че Възражението се крие там…
(аз ли съм ги издал? — От мен ли са го чули? — Изгарям само като си го помисля…)
Но когато господин Хамър и хората му стигнали океана, не открили нищо, освен отдавна-отдавна изоставени домове стари лодки, наполовина потънали във вълните.
Защото се оказало, че информацията за местонахождението на Възражението била фалшива.
При тази мисъл също изгарям.
(излъга ли ме тя?)
(излъга ли ме тя умишлено?)
— Божичко, кретенче — Дейви изплюва още люспи. — Какво да кажем ние другите, дето си нямаме гаджета, а? Всички жени са или в затвора, защото поставят бомби наляво-надясно, или обикалят на толкова големи групи, че не можеш никоя да заговориш.
— Тя не ми е гадже — отвръщам.
— Все едно — продължава той. — Мисълта ми е, че сега ти просто си съвсем сам, сам като всички нас, време е вече да се примириш.
Внезапно в Шума му се мярва тежък, страшен порив от някакво чувство, но той го заличава на секундата, защото вижда, че го гледам.
— Какво зяпаш?
— Нищо — отвръщам.
— Добре правиш — отвръща той, става, взема си пушката и с тежка стъпка се отправя към диваците.
По някакъв начин номер 1017 все прави така, че да се навърта край мен. Аз обикновено наглеждам групите в дъното на терена, а те в момента се занимават с до изкопаването на последните траншеи. Дейви се държи по-близо до портата, неговите диваци вече нареждат готовите носещи колони, чийто ред идва, когато бетонът на основите е вече налят. Номер 1017 също трябва да работи при него, но когато и да вдигна очи, го виждам застанал край мен, не се отделя и на крачка, независимо колко пъти го пращам насила на неговото си място.
Работи, разбира се, копае, трупа пръст на равномерни купчини, но не откъсва очи от мен, винаги се мъчи да срещне погледа ми.
Цъка ми.
Тръгвам към него, ръката ми лежи на затвора на пушката, по небето започват да се събират сиви облаци.
— Пратих те при Дейви — излайвам му. — Какво правиш пак тук?
Дейви чува името си и се провиква от другия край:
— Какво има?
— Защо си ми пратил тоя обратно? — викам и аз.
— А бе за кого говориш! — крещи Дейви. — Те изглеждат абсолютно еднакво!
— Ами за номер 1017!
Дейви свива престорено рамене.
— Е, и, какво за него?
Чувам изцъкване, грубо, саркастично изпъкване зад гърба ми.
Извръщам се и, заклевам се, номер 1017 ми се хили.
— Ти, боклук скапан… — отварям уста и пушката се плъзва в ръцете ми.
И тогава пред очите ми блясва искра Шум.
Шум, който идва от номер 1017.
Бърз е като мисълта, но ясен и несъмнен, Шум, в който аз стоя пред него, посягам към пушката, в картината няма нищо друго, освен онова, което той в момента вижда…
После блясва още една искра, в която той измъква пушката от ръцете ми…
А после всичко изчезва.
Аз все така си стискам пушката, номер 1017 все така е затънал до колене в калта на траншеята.
Няма и следа от Шум.
Оглеждам го от главата до петите. По-кльощав е отпреди, но те всички са изпосталели, защото не получават достатъчно храна, но сега се замислям дали по някаква причина 1017 не е пропускал умишлено някои хранения.
За да не приема лека.
— Каква игра играеш? — питам го тихо.
Но той ми обръща гръб и се заема с работата си, ръцете му загребват пръст, изхвърлят я, а ребрата му се броят през бялата, бялата кожа.
Номер 1017 не отговаря на въпроса ми.