Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Говорих с хора от селото и те са с нас — каза той, хвана затворнически Адаир за ръката и го издърпа в сенките на преддверието.
Адаир се опита да скрие доволството си.
— Какъв е планът?
— Ще се съберем утре в полунощ и ще тръгнем към къщата.
— Не, не в полунощ — прекъсна го Адаир и също го хвана за ръката. — Ако искате да изненадате лекаря, най-добре елате по пладне. Като всеки демон и той будува през нощта и спи през деня. Най-добре тръгнете по светло.
Монахът кимна, макар че новината го разтревожи.
— Да, разбирам. Ами хората на графа? Дали не рискуваме да ни хванат посред бял ден?
— Те никога не се приближават до къщата. Освен ако не се вдигне тревога, не бива да се боите от войниците на графа.
Това не беше съвсем вярно. Стражите бяха посещавали къщата през деня няколко пъти, по само по една причина — да доставят момиче на стареца. Тези доставки обаче не бяха редовни. Графът от доста време не бе пращал нова девойка, така вероятността беше голяма, но… Адаир прецени, че едва ли е вероятно това да стане на следващия ден, и не си струваше да го споменава пред монаха, който можеше да го използва като претекст за отказ.
— Да, да… — кимна монахът със стъклен поглед.
„Той ми се изплъзва“ — помисли си Адаир.
— И какво смятате да правите със стареца, след като го плените?
Божият служи тел изглеждате изненадан.
— Не аз решавам бъдещето му…
— Да, отче, това е твой дълг като божи представител. Спомни си какво казва Господ за вещиците и вещерите: не бива да живеят.
Докато говореше, Адаир стискаше здраво ръката му, сякаш за да влее кураж във вените му.
След дълго мълчание монахът сведе очи.
— Тълпата… не мога да гарантирам, че ще успея да контролирам гнева й. Те таят много омраза към стария лекар… — каза той с решителен глас.
— Точно така — кимна насърчително Адаир. — Не носиш отговорност за това, което ще се случи. Такава е божията воля.
Трябваше да потисне надигащия се в него див кикот. Омразният старец най-накрая щеше да си получи заслуженото! Може и да не бе по силите на Адаир да победи човек, който беше спечелил дявола на своя страна, но със сигурност лекарят нямаше да се справи с половината село.
— Ще ми трябва още един ден, за да уведомя хората за промяната в плана — че ще трябва да действаме по светло каза монахът.
Адаир кимна.
— Тогава вдругиден, по пладне.
Свещеникът преглътна и се прекръсти.
Един ден. Адаир имаше един ден да открие печата, иначе рискуваше селяните да го намерят и да го вземат. Върна се в къщата, като се опиташе да потисне паниката си. Къде може да е? Претърсил бе всяка полица, всяко чекмедже, разгледал беше всяка дреха на лекаря, дори разгъна всяко парче плат в раклите, за да е сигурен, че печатът не е скрит между тях. Неуспехът го хвърли в отчаяние, виждаше как плановете му се разпадат един по един: никога няма да избяга от стареца, никога няма да живее в далечния замък, никога няма да види семейството си и любимата Катарина. По-добре тогава да умре. Толкова беше нещастен, че като нищо щеше да поиска от господаря си да го убие от съжаление, ако омразата му към него не бе толкова силна.
Старецът седеше на бюрото си, когато Адаир се върна от тайната си среща. Вдигна очи, когато прислужникът влезе в стаята.
— Утре ще трябва да отида до селото, за да взема фураж за конете — каза младежът и веднага му хрумна една идея, видя възможност.
Лекарят забарабани по писалището.
— Ще трябва да почакаш един ден. Ще направя лапа, която да размениш за овес с интенданта…
— Моите извинения, но заради небрежността ми запасите ни са намалели. Няма фураж за няколко дни, а тревата е малко и конете няма да издържат дълго само на нея. Това не може да чака. С ваше разрешение ще купя съвсем малко количество, достатъчно за тази седмица, а следващата ще се видя с интенданта, за да ви дам време да приготвите лапата.
Адаир затаи дъх, чакаше реакцията на стареца, защото ако онзи откажеше, едва ли щеше да намери друго време, в което да го принуди с хитрост да покаже къде държи парите и ценните си вещи. Старецът поклати глава заради пропуска на слугата си, после стана и тръгна надолу по стълбите. Адаир не го последва, но се заслуша внимателно и започна да анализира всеки звук, всеки знак. Въпреки дебелия дървен под го чу да копае, а след това да премества нещо тежко. Звън на монети, след това пак преместване. Накрая старецът се изкачи обратно по стълбите и хвърли малка кесия от еленова кожа на масата.