Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Откри монаха да се моли край свещите в параклиса. Застана на прага и се почуди дали свръхестественото състояние, в което се намира, ще му попречи да влезе в осветено място. Ако се опита да пристъпи вътре, дали ангелите няма да го изхвърлят и да му откажат достъп? Пое си дълбоко дъх и прехвърли крак през дъбовия праг без никакви лоши последствия. Очевидно Бог нямаше никаква власт над съществото, в което се бе превърнал.
Монахът видя Адаир и се втурна към него, хвана го за ръката и го повлече към един тъмен ъгъл.
— Стой далеч от вратите, където могат да ни видят заедно каза той. Какво има? Изглеждаш разтревожен.
— Така е. Научих нещо по-ужасяващо от това, което вече ти разказах, нещо за лекаря, което предната вечер не знаех.
Адаир се почуди дали не си играе с огъня. Все пак си мислеше, че може да победи стареца, без да се разкрива.
— По-лошо от това, че е последовател на Сатаната?
— Той… не е човек. Вече е едно от съществата на Сатаната. Разкри ми се в цялата си порочност. Ти си обучен от Църквата, че има неща, които не принадлежат на този свят — зли същества, хвърлени от Сатаната да тормозят простосмъртните за негово забавление. Кое е най-лошото, което можеш да си представиш, отче?
За свое облекчение Адаир не видя скептицизъм по лицето на монаха. Божият служител пребледня и затаи дъх от страх, вероятно си спомни ужасните истории, които бе чувал през годините, необяснимите смърти, изчезналите деца.
— Той се е превърнал в демон, отче. Не можеш да си представиш какво е да стоиш толкова близо до такова зло, то да те държи за гърлото и да усещаш вонята на ада в дъха му. Силата на Луцифер в ръцете му.
Монахът вдигна пръст, за да го накара да млъкне.
— Демон! Чувал съм за демони, които живеят между хората и приемат различни форми. Но никой никога не е оцелявал, след като се е опълчвал на такова същество, за да разкаже какво е.
Монахът изцъкли очи, пребледня и се отдръпна от Адаир.
— А ето те тук, жив. По какво чудо?
— Каза, че не е готов да ме убие. Че все още има нужда от мен като прислужник, също както от Маргерит. Предупреди ме да не бягам, че ако се опитам, ще има жестоки наказания, каквито не мога да си представя…
Нямаше нужда Адаир да се преструва, че не се бои.
— Дявол!
— Да. Той може да е самият Дявол.
— Трябва веднага да изведем теб и Маргерит от тази къща! Душите ви са в опасност, да не говорим за живота ви.
— Не можем да рискуваме, не и преди да измислим план. Маргерит засега е в безопасност. Не съм го виждал да вдига ръка срещу нея. А що се отнася до мен — не останаха много неща, които да не ми е причинил вече.
Монахът въздъхна.
— Сине мой, той може да ти отнеме живота.
— И ще съм един от многото.
— Би ли рискувал живота си, за да спасиш селото от този демон? — попита монахът.
Адаир пламна от омраза.
— С радост.
Очите на монаха се насълзиха.
— Много добре, синко, ще действаме. Ще говоря със селяните дискретно, уверявам те — и ще видя на какво можем да разчитаме в действията си срещу лекаря. Стана, за да придружи Адаир до вратата. — Наблюдавай тази сграда. Когато сме готови да действаме, ще завържа бяло платно на стълба за фенери. Бъди търпелив дотогава. И силен.
Мина седмица, после втора. Понякога Адаир се чудеше дали монахът не се е уплашил и не е избягал от селото, дали не му липсва кураж да се изправи пред графа. Използваше всяка свободна минута да претърсва къщата за печата, с който старецът бе подпечатвал документи в имението си. След церемонията в замъка той сякаш изчезна, но Адаир знаеше, че лекарят няма да рискува да го остави далеч от себе си и да не може да го ползва, когато му потрябва. Вечерта, когато Маргерит заспа, а господарят им излезе на нощната си разходка, младежът прерови всяка кутия, кошница и ракла, но не намери тежкия златен печат, завързан с тънка връвчица. И точно когато си мислеше, че вече няма сили да сдържа нетърпението си, дойде нощта, в която бялото платно се развя от стълба за фенери на църквата.
Монахът стоеше на входа на абатството и стискаше като оръжие един свещник. Беше страдал, откакто се видяха за последно с Адаир, и вече не изглеждаше безпомощен. Бузите му, някога издути като на бобър, сега бяха хлътнали. При първите им срещи очите му бяха ясни и наивни, а сега бяха помрачени и тъжни от знанието, което бе придобил.