Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мистър Пикуик, пъхнал ръце в джобовете си, килнал шапка върху лявото си око, стоеше облегнат на кухненския шкаф, тръскаше главата си наляво и надясно, а по лицето му непрекъснато се плъзгаха най-любезни и благосклонни усмивки, ненасочени към никого и непредизвикани от никаква видима причина; старият мистър Уордл, с червено като рак лице, сърдечно стискаше ръката на някакъв непознат джентълмен и мотолевеше тържествени изявления за вечна дружба; мистър Уинкл, подпирайки се на големия часовник, с несигурен глас се заканваше да унищожи който и да е член от семейството само при намек, че е време да се оттегли за сън; а мистър Снодграс се бе строполил върху един стол и от всяка черта на изразителното му лице лъхаше най-ужасното и безнадеждно отчаяние, което човешкото въображение може да си представи.
— Какво се е случило? — запитаха и трите дами.
— Нищо не се е случило — отвърна мистър Пикуик. — Ние… ние сме… много добре. Нали, Уордл, много сме добре, нали?
— И аз тъй мисля — отвърна веселият домакин. — Скъпи мои, това е моят приятел мистър Джингл, приятел на мистър Пикуик — мистър Джингл ни е дошъл на кратко гости.
— Да не се е случило нещо с мистър Снодграс, сър? — запита много загрижено Емили.
— Нищо, госпожице, нищо — отвърна непознатият. — Вечеря след крикета — разкошен гуляй — знаменити песнички… старо порто — бордо — добро беше — много добро — виното, госпожице, само виното.
— Не е от виното — промълви мистър Снодграс глухо, — от сьомгата е (тъй или иначе, никога в подобни случаи не е виновно виното).
— Не е ли по-добре да идат да си легнат, лельо? — запита Емили. — Две от момчетата ще изнесат господата горе.
— Аз няма да си легна — твърдо се противопостави мистър Уинкл.
— Няма да позволя на никого да ме носи — решително заяви мистър Пикуик и продължи да се усмихва както преди.
— Ура-а! — задъхано, треперливо извика мистър Уинкл.
— Ура-а! — подхвана мистър Пикуик, като свали шапката си и я тръшна на земята; след това лудешки запрати и очилата си насред кухнята — на тази своя духовита постъпка той се засмя от все сърце.
— Хайде — да изпием — още една — бутилка — викна мистър Уинкл, като започна от най-високата и стигна до най-ниската нота. Главата му се отпусна върху гърдите и като изявяваше в неясен брътвеж своята непоколебима решителност да не отиде да спи и кръвожадното си съжаление, загдето не бил „видял сметката на старчето Тъпман“ нея сутрин, той заспа дълбоко; в това състояние биде отнесен на горния кат от двама млади великани под непосредственото ръководство на шишкавото момче, на чиито покровителствени грижи мистър Снодграс повери своята собствена личност малко след това. Мистър Пикуик прие протегнатата от мистър Тъпман ръка и кротко изчезна, усмихвайки се по-сърдечно от всякога; а мистър Уордл, след трогателно прощаване с цялото си семейство, сякаш бе осъден да бъде незабавно обезглавен, възложи на мистър Тръндл високата чест да го изпрати догоре и се оттегли с напразни усилия да изглежда внушително тържествен и важен.
— Какво неприятно зрелище! — възмути се лелката стара мома.
— Отвратително! — откликнаха двете девойки.
— Ужасно — ужасно! — рече мистър Джингл с много сериозен вид: той беше изпреварил поне с бутилка и половина всички останали. — Потресаващо представление — много!
— Какъв мил човек! — прошепна лелката стара мома на мистър Тъпман.
— И хубав при това — прошепна Емили Уордл.
— О, несъмнено — съгласи се лелката стара мома.
Мистър Тъпман се сети за вдовицата от Рочестър и сърцето му трепна. Последният половинчасов разговор не бе от естество да успокои смутения му дух. Новият гостенин бе много приказлив и броят на разказаните от него анекдоти можеше да бъде надминат само от степента на неговата любезност. Мистър Тъпман почувствува, че колкото повече славата на Джингл нарастваше, толкова повече той (Тъпман) потъваше в сянка. Той се смееше насила, преструваше се на весел; и когато най-после свря наболелите си слепоочия между чаршафите, си представи със сатанинска наслада какво удовлетворение би изпитал да му паднеше в този миг главата на мистър Джингл между пухената завивка и дюшека.
Неуморимият непознат бе на крак рано на следващата заран; докато другарите му останаха в леглата си, омаломощени от веселието предишната вечер, той положи усилия, и то успешно, да предизвика шумен смях на масата, докато траеше сутрешната закуска. Тъй успешни бяха старанията му, че дори старата дама настоя да повторят в слуховата й тръба една-две от най-сполучливите шеги; тя дори благоволи да заяви на лелката стара мома, че „той (имайки пред вид Джингл) е доста дързък младеж“: мнение, изцяло споделено от всичките присъствуващи в момента нейни сродници.