Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Кленъм, също смутен от сълзите, проблясващи в развълнуваните й очи, отвърна, че нейното желание ще бъде свято за него.
— Вие не го познавате — каза тя. — Вие наистина не го познавате. А и как да го познавате, милия човек, като го виждате такъв, какъвто е днес, като не сте го опознали отблизо, както мен! Вие сте тъй добър към нас, тъй деликатно и истински добър, че на мен ми се иска да мислите само най-хубавото за него. И не мога да понеса мисълта — проплака малката Дорит, закривайки сълзите си с ръце, — не мога да понеса мисълта, че от всички тъкмо вие ще го видите в единствените му мигове на падение!
— Моля ви — прекъсна я Кленъм, — не се отчайвайте така. Моля, моля ви, малка Дорит! Нали се разбрахме!
— Благодаря, сър. Благодаря ви! Опитвах се да премълча това; но то бе в мисълта ми ден и нощ; а когато разбрах със сигурност, че отново ще дойдете, реших да ви говоря. Не защото се срамувам от него — бързо изтри сълзите си тя, — а защото го познавам по-добре от всички, защото го обичам, защото се гордея с него.
Облекчена от този товар, малката Дорит притеснено се разбърза да си върви. Меги беше вече съвсем будна и здравата похапваше от плодовете и сладкишите с възхитени възгласи, а Кленъм успя да ги задържи още, като й наля една чаша вино, която тя изпи на шумни глътки, след всяка глътка слагаше ръка на гърлото си и задъхано, с ококорени очи повтаряше:
— Ех, ама че чудно! Ама че болнично!
Когато привърши с виното и с възхвалите, той я накара да напълни кошницата си (тя не мърдаше без своята кошница) с всички лакомства от масата и да не остави нито трохичка там. Радостта на Меги от подаръците и радостта на нейната майчица от радостта на Меги беше един наистина щастлив завършек на тъжния разговор.
— Но вратите сигурно отдавна са затворени — сети се изведнъж Кленъм. — Къде отивате?
— Ще отида в стаята на Меги — успокои го малката Дорит. — Ще бъда на сигурно, на безопасно място.
— Аз ще ви заведа дотам — каза Кленъм. — Не мога да ви пусна сама.
— Не, моля ви, оставете ни да си вървим сами. Моля ви! — замоли го малката Дорит.
Молбата й бе изречена тъй убедително, че Кленъм не посмя да й се натрапва; още повече защото предположи колко жалко е жилището на Меги.
— Хайде, Меги — весело я подкани малката Дорит, — ще се оправим много добре — нали знаем пътя, Меги?
— Да, да, майчице, знаем пътя — засмя се Меги. И те си отидоха. На вратата малката Дорит се спря само да каже: „Бог да ви благослови!“ Каза го съвсем тихичко, но може би горе гласът й е долетял по-ясно, отколкото песента на цял катедрален хор.
Артър Кленъм ги изчака да завият зад ъгъла, преди да ги последва от разстояние — не защото желаеше да се набърква повторно в тайните на малката Дорит, а защото искаше да се успокои, че са стигнали невредими до познатия й квартал. Тя изглеждаше толкова мъничка, толкова крехка и беззащитна в мрачната влажна нощ, забързана в тромавата сянка на своята питомка, че му се прииска — както бе изпълнен със съчувствие и както си я мислеше за дете, захвърлено сред този груб свят, — прииска му се да я вземе в прегръдките си и да я отнесе до края на нейния път.
Скоро тя стигна до голямата улица, на която се намираше Маршалси, и там той ги видя да забавят ход и да свиват в една странична пресечка. Той спря, разбра, че няма право да продължава нататък, и бавно ги остави. Беше сигурен, че ще намерят подслон до сутринта; и чак много, много след това научи истината.
Когато стигнаха пред една бедна къщичка, потънала в мрак, и като не чуха никакъв звук отвътре, малката Дорит каза:
— Меги, това жилище е хубаво за тебе и не бива да дразним хората. Затова ще почукаме само два пъти, и то тихичко; и ако не успеем да ги събудим, ще трябва да се разхождаме до разсъмване.
Веднаж почука малката Дорит, почука внимателно и се ослуша. Повторно почука малката Дорит, почука внимателно и се ослуша. Всичко си остана затворено и притихнало.
— Меги, ще трябва да сторим най-доброто, което остава, миличка. Трябва да потърпим и да дочакаме деня.
Беше студена, тъмна нощ, излязъл бе влажен вятър, когато те отново стигнаха до голямата улица и чуха как часовникът удря един и половина.
— Само след пет часа и половина — успокои я малката Дорит — ще се приберем у дома.
А щом се споменаваше домът, какво по-естествено от това да се отиде до него, когато той бе тъй близо? Те стигнаха до затворените порти и надникнаха през железните пръчки в двора.