Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Онова, което исках да ви кажа, сър — започна малката Дорит, — то е, че брат ми е на свобода.
Артър изяви радостта си и надеждата, че сега Пит ще се поправи.
— И онова, което още исках да ви кажа, сър — продължи малката Дорит с треперещо тяло и разтреперан глас, — то е, че аз не знам чие великодушие го освободи — нямам право да питам, нямам право да науча и никога не ще мога да поблагодаря на този господин от цялото си благодарно сърце!
— А той може би не се нуждае от благодарности — каза Кленъм. Най-вероятно е той самият да изпитва благодарност (и то основателно), загдето е имал средствата и възможността да й направи тази малка услуга — на нея, която напълно заслужава повече.
— И онова, което исках още да кажа, сър — продължи малката Дорит, като трепереше все повече и повече, — то е, че ако го познавах, а може и да го познавам, аз бих му казала, че той никога, никога, никога не ще може да разбере колко дълбоко съм трогната от добротата му и колко ще се трогне моят баща. И онова, което исках да кажа, сър, то е, че ако го познавах, а може и да го познавам — но аз не го познавам и никога не бива да го знам — зная това! — аз бих му казала, че никога вече не ще си легна да спя, без да съм се помолила на небесата да го благословят и възнаградят. И ако го познавах, а може да го знам, ще падна на колене пред него, ще взема ръката му и ще я целуна, и ще го помоля да не я оттегля, а да я остави — да позволи благодарните ми сълзи да паднат върху нея, защото нямам с какво друго да му се отплатя!
Малката Дорит бе доближила ръката му до устните си и сигурно щеше да коленичи, но той нежно я спря и я сложи да седне. Очите й, тонът на гласа й му бяха поблагодарили много повече, отколкото тя можеше да си представи. Той едва бе в състояние да изрече с обичайното си спокойствие:
— Хайде, хайде, малка Дорит, успокойте се! Ще приемем, че наистина познавате този човек, че искате да сторите всичко, което казахте, и че то е вече сторено. А сега, кажете ми — на мен, който съм съвсем различно лице, който не съм нищо друго освен приятел, потърсил вашето доверие, — кажете, защо сте излезли в среднощ и какво ви води тъй далече из града в този късен час, мое крехко, нежно — той насмалко не каза отново дете, — моя малка Дорит!
— Тази вечер Меги и аз ходихме в театъра, където играе сестра ми — отвърна малката Дорит, кротко преодолявайки присъщата й стеснителност.
— Ех, ама какво райско място — внезапно се намеси Меги, която, изглежда, притежаваше способността да заспива и да се събужда, когато пожелае. — Почти също като болница. Само че нямаше пилешко.
При тези думи тя се понамести и отново заспа.
— Отидохме там — продължи малката Дорит и погледна своята питомка — защото понякога ми се ще да се уверя със собствените си очи, че сестра ми върви добре; и ми се иска да я видя там, когато нито тя, нито чичо ми знаят, че съм в салона. Вярно, твърде рядко ми се отдава такава възможност, защото, когато не съм на работа, съм край татко, а дори и когато съм на работа, все бързам да се прибера в къщи при него. Но тази вечер аз му казах, че съм уж на някакво увеселение.
Когато направи това колебливо признание, тя вдигна поглед към Кленъм и тъй ясно разчете израза на лицето му, че веднага отговори:
— О, не, разбира се! Никога в живота си не съм била на увеселение!
Тя замълча под внимателния му поглед и след това додаде:
— Надявам се, че в това няма нищо лошо. Щях да бъда съвсем безполезна, ако понякога не поскривах нещо от истината.
Тя се страхуваше, че той я обвинява мислено за хитростите, с които успяваше да се грижи за тях, да мисли за тях, да ги наглежда, без те да знаят, без да й благодарят; да търпи дори натяквания, че не правела достатъчно за тях. А всъщност онова, което владееше мисълта му в момента, беше тази малка фигурка с голямата си цел, с леките износени обувки, с тънката дрешка и с милата си лъжа — че отивала да се весели и забавлява. Той запита къде би трябвало да се състои това измислено увеселение. В едно от местата, където работела, отвърна, поруменявайки, малката Дорит. Тя обяснила много бегло, колкото да успокои баща си. Баща й предположил, че нямало да е някакво кой знае какво увеселение — така си бил помислил, и то с основание. Тя за миг се вгледа в шала, с които бе наметната.
— Това е първата вечер, в която излизам от къщи — продължи малката Дорит. — Лондон ми се струва толкова грамаден, толкова безлюден и толкова страшен! — В очите на малката Дорит неговата безкрайност под черното небе изглеждаше ужасна; тя потръпна, произнасяйки тези думи.