Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Уединили се в стаята си горе, Бригс сподели, че главата му се пръскала от болка и че искал да умре, но му било жал за майка му и за черния кос у дома. Тозър не говори много, но дълго въздиша и каза на Пол да внимава, защото и неговият ред щял да дойде на следния ден. След като изрече тези пророчески думи, той унило се разсъблече и се пъхна в леглото. Бригс и Пол вече и двамата също бяха в креватите си, когато дойде късогледият млад човек и като им пожела лека нощ и приятни сънища, отнесе свещта. Но добрите му пожелания бяха напразни, що се отнася до Бригс и Тозър, тъй като Пол дълго време не можа да заспи, а и после често се събуждаше и установи, че урокът, приел форма на кошмар, продължаваше да измъчва Бригс и че Тозър, мятащ се насън по същите причини, макар и в по-малка степен, говореше на непонятни езици и изговаряше фрази на гръцки или на латински — Пол не правеше разлика, — което в тишината на нощта изглеждаше извънредно зловещо и нечестиво.

Пол потъна в сладък сън и му се присъни, че заедно с Флорънс се разхождат из красиви градини, хванати за ръце, и че застават пред огромен слънчоглед, който изведнъж се превръща в гонг и започва да издава звуци. Той отвори очи и разбра, че е настъпило утро — навъсено, ветровито и дъждовно — и че действително долу от вестибюла гонгът оглушително ги подканя да се приготвят.

Той веднага стана и видя, че Бригс, на когото очите съвсем се бяха скрили, тъй като лицето му бе подпухнало от скръб и нощни кошмари, си слага обувките, а Тозър, много мрачен и разтреперан от студ, си разтърква плещите. На Пол му беше трудно да се облече сам, тъй като не бе привикнал на това, и ги помоли да бъдат така добри и да му вържат връзките, на което Бригс отвърна: „Махай се!“, а Тозър: „Как ли не!“ и тогава Пол, облякъл се как да е, слезе на долния етаж, където зърна една хубава млада жена — надянала кожени ръкавици, тя чистеше печката. Младата жена сякаш се сепна при вида му и попита къде е майка му. Когато Пол й отвърна, че майка му е умряла, жената свали ръкавиците си и извърши това, което той я бе помолил. А после разтърка ръчичките му и каза, че винаги когато се нуждае от помощ при обличането, да търси Милия, а Пол се съгласи да прави така занапред и й благодари от все сърце. След това той кротко продължи пътешествието си надолу към стаята, където младите джентълмени провеждаха заниманията си, но когато мина покрай една открехната врата, един глас извика отвътре: „Домби, вие ли сте?“ Пол отвърна: „Да, мадам!“, защото той позна гласа на мис Блимбър. Мис Блимбър нареди: „Влезте, Домби.“ И той влезе.