Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Получаването на такова разрешение бива по-трудно от преодоляването на галактическите бездни, защото бюрокрацията е по-високо развита от навигацията, сиреч разните приложения, без които лобирането до входна виза е немислимо, са по-важни от фотонния реактор, екраните, резервите гориво, кислород и прочее. В тия работи съм врял и кипял, затова се приготвих за дълго дори няколко месеца кръжене около Дихтония, не обаче и за това, с което се сблъсках.
Както бях успял да установя, тази планета с лазура си напомняше Земята, беше покрита с океани и снабдена с три големи континента, положително цивилизовани; дори достатъчно високо над нея, трябваше да лавирам между спътници контролни, наблюдателни, надничателни и глухо мълчащи; последните за всеки случай избягвах особено старателно. Никой не отговаряше на петициите ми; три пъти подавах заявление, но никой не ми поиска телевизионно предявяване на документи, само от континента с форма на бъбрек изстреляха към мене нещо като триумфална арка от изкуствена елха, окичена с разноцветни ленти и флагчета и с надписи сякаш насърчителни, ала толкова общо формулирани, че не се реших да прелетя през нея. Следващият континент, целият осеян с градове, ме замери с млечнобял облак от някакъв прах, който замъгли всичките ми бордови компютри така, че те на всяка цена заискаха да насочат кораба право към Слънцето, та се наложи да ги изключа и да мина на ръчно управление. Третият континент, изглежда най-слабо урбанизиран, потънал в буйна зеленина и най-голям, не запрати нищо към мене и с нищо не ме поздрави, затова избрах по-удобно място, натиснах спирачките и предпазливо припланетих ракетата всред живописни хълмове и ниви или с колраби, или със слънчоглед; отвисоко беше трудно да се разбере.
Както обикновено, вратата беше заяла, напечена от триенето, и трябваше да я чакам сума време да изстине. Надникнах навън, напълних дробовете си с живителен свеж въздух и със задължителната предпазливост встъпих в непознатия свят.
Намирах се в края на сякаш обработваемо поле, но това, което растеше там, нямаше нищо общо нито с колраби, нито със слънчоглед; изобщо не беше растение, а нахткастлики, сиреч вид нощни шкафчета. На туй отгоре тук-там между тях имаше равни редици табуретки и бюфетчета. След кратък размисъл стигнах до извода, че това са продукти на биотична цивилизация. Вече бях срещал такива. Всъщност кошмарните визии, понякога разпространявани от футуролозите за света на бъдещето, отровен от изгорели газове, задимен, пресечен от енергетични, термични и прочее бариери, са безсмислица: в постиндустриалната фаза от развитието се създава биотично инженерство, което ликвидира подобни проблеми. Овладяването на жизнените явления позволява да се произвеждат синтетични сперматозоиди, които посяваш в каквото си поискаш, ръсваш шепа вода и чакаш да израсне необходимият ти обект. Не ти трябва да мислиш откъде такъв сперматозоид взема познание и енергия за радио– или гардеробогенезис, както не се замисляш откъде семената на плевелите черпят сила и познания, за да покълнат.
Така че не самото поле с табуретки и нощни шкафчета ме учуди, а това, че бяха съвсем скверни. Най-близкото шкафче само дето не ми отхапа ръката със зъбатото си чекмедже, когато посегнах да го отворя; второто до него се люлееше под лекия ветрец като една пача, а табуретката, покрай която минах, ми направи марка и аз се проснах в цялото си величие. Едни мебели несъмнено не бива да се държат така, нещо не беше в ред с тази стопанска култура; по-натам, вече с извънредна предпазливост и пръст на спусъка на бластера, попаднах на плитка низина с горичка в стил Людовик XV, откъдето върху главата ми се стовари подивяла кушетка и като нищо щеше да ме смачка с позлатените си копита, ако не я оставих на място с един точен изстрел. Бродих известно време сред групите мебелни гарнитури, издаващи хибридизация не само на стилове, ами и на смисли; там господстваха кръстоски между скринове и канапета, клонати секции, а широко разтворените и сякаш канещи в дълбоките си ниши гардероби бяха май хищни, ако се съди по огризките в краката им.
Все по-ясно ми беше, че това не е никакво поле с култури, а един голям хаос, капнал и изнурен от жегата — слънцето беше в зенита си, та след няколко опита си намерих едно извънредно кротко кресло и седнах, за да обмисля ситуацията. Както си седях под сянката на няколко големи подивели гардероба, които бяха пуснали сума филизи-закачалки, видях на стотина крачки напред всред нависоко избуялите корнизи да щръква глава и след нея туловище на някакво създание. Не приличаше на човек, но и несъмнено нямаше нищо общо с мебелите. Беше изправено, с лъскава руса козина, лицето му не се виждаше от широкополата шапка, вместо корем имаше нещо като барабанче, острите рамене преминаваха в дублирани ръце; то тананикаше тихо, акомпанирайки си на коремния ударен инструмент. Създанието направи няколко крачки към мен, та се видя продължението му. Сега приличаше малко на кентавър, но бос и без копита; след втория чифт крака се появи трети, сетне четвърти, а когато заподскача и се скри в гъсталака, го закъсах с броенето. Сигурен бях само, че не е чак стоножка.