Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Още не са ви изгонили, това са само предположения.
— Просто надушвам измамата. Трябва да измислим нещо, за да не могат да ме изхвърлят.
— Може би имам някаква идея.
— Казвайте, госпожо Кортес.
— Бихме могли да напишем петиция и обитателите да я подпишат с искане да си запазите работата. В случай че домоуправителят реши да ви изхвърли. В края на краищата решаващата дума имат собствениците.
— Добра идея, госпожо Кортес. Наистина добра идея! Вие ще я напишете петицията, нали?
— Ще я напиша и ще обиколя всички живеещи тук, за да събера подписите им. В добри отношения ли сте с хората, Ифижени?
— Да. Само Басониерата се държеше на голямо, ама откакто…
Тя издаде нисък, гърлен звук, имитирайки предсмъртното хъркане на госпожица Дьо ла Басониер, която бе убита в помещението за боклукчийските кофи31.
— … откакто ни напусна, нямам никакви разправии с никого.
— Добре тогава! Ще напиша писмо и в случай че заплахата стане факт, ще го представим на домоуправителя и ще го хванем натясно.
— Страхотна сте, госпожо Кортес!
— Благодаря, Ифижени. Ще го направя, защото не искам да ви изгубя. Вие сте отлична портиерка!
На Зое й се стори, че Ифижени ще се разплаче. Очите й плувнаха в сълзи, които тя преглътна с голямо усилие, свъсила черните си вежди.
— Това е от вълнение, госпожо Кортес. Никой не ми е казвал досега, че си върша добре работата… хората никога не ме хвалят. Според тях всичко, което правя, е нормално, в реда на нещата. Никога не са ми казали: „Мерси, Ифижени!“. Нито веднъж не съм чула: „Чудесна сте, Ифижени! Изтъркали сте до блясък топката на парапета на стълбите!“. Нищо! Сякаш е все едно дали се претрепвам от работа, или не!
— Хайде, Ифижени! Престанете да се тревожите. Ще си запазите работата и жилището, обещавам ви.
Ифижени шумно подсмъркна, възвърнала самообладанието си. Издаде обичайното си гъргорене, за да надвие вълнението, и поглеждайки Жозефин право в очите, попита:
— Кажете, госпожо Кортес… Има нещо, дето не мога да го разбера. Когато става дума за другите, вие се борите докрай, не отстъпвате, а когато е за вас, ми се струва, че позволявате да ви се качват на главата!
— Хм, така ли мислите…
— Ми да. Не можете да се защитавате.
— Може би човек вижда по-ясно нещата, когато става дума за другите. Знае как да им помогне и не знае как да помогне на себе си.
— Сигурно имате право… но защо сме такива?
— Не мога да ви отговоря.
— Смятате, че ни липсва самоуважение? Че се мислим за незначителни?
— Възможно е, Ифижени. Винаги смятам другите за умни, а себе си за глупава. Така е, откакто се помня.
— Кога ще се заемете с петицията, госпожо Кортес?
— Нека да минат празниците и после, ако домоуправителят нападне, ще се задействаме.
Ифижени поклати глава, стана, закопчавайки палтото си, стиснала чантата си под мишница.
— Никога няма да мога да ви се отблагодаря за всичко, което правите за мен.
След като Ифижени си тръгна, Зое застана пред майка си, заявявайки, че и тя има проблем.
Жозефин въздъхна и се почеса по носа.
— Изморена ли си, мамо?
— Не… надявам се, че ще спазя обещанието, което дадох на Ифижени.
— Къде е Ортанс?
— Обикаля Париж на лов за идеи.
— За витрините?
— Да. И какъв е твоят проблем, скъпа моя?
— Гаетан. Нещастен е, а майка му яко е изтрещяла.
Зое дълбоко си пое въздух и отсече:
— Искам да дойде за ваканцията у нас.
— За Коледа? У нас? Не е възможно! Шърли и Гари ще бъдат тук!
— Той ще посрещне Коледата с техните, но аз искам да дойде след това… пък и апартаментът е достатъчно голям, има място.
Жозефин изгледа дъщеря си със сериозно изражение.
— Сигурна ли си, че му се иска да се върне тук? След това, което се случи? Говорихте ли за това?
— Не — съгласи се Зое.
— Не мисля, че е добра идея.
— Но, мамо, това значи той никога повече да не стъпва тук!
— Може би…
— Но това е изключено! — провикна се Зое. — Къде ще се виждаме тогава?
— Слушай, скъпа, нямам понятие. Наистина сега не ми е до това.
— А, не! — викна Зое. — Искам да дойде! За Ифижени отделяш време, изнамираш решения, а за мен нищо! Аз съм ти дъщеря, по-важна съм от Ифижени!
31
Виж „Бавният валс на костенурките“, цит.изд. — Б.пр.