Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— По дяволите, какви са тези глупави комедии, мистър Джукс? — пита старият, ядосан донемайкъде. Признавам откровено, загубих и ума, и дума. — За бога, мистър Джукс, казва — веднага приберете тия карабини от хората. Някой сигурно ще пострада твърде скоро, ако не го направите. Да отида по дяволите, ако тоя кораб не е по-лош от лудница! Внимавайте добре сега. Искам ви тук горе, да ни помогнете, на мен и на китаеца на Бън Хин, да преброим тия пари. Вие също не бихте имали нищо против да помогнете, мистър Раут, без друго сте вече тук. Колкото сме повече, толкова по-добре.

Той беше разрешил всичко в главата си, докато съм отишъл да си подремна. Ако бяхме английски кораб или дори само да бяхме оставили товара си от кули в някое английско пристанище, като Хонконг например, щяхме да си навлечем безкрай анкети и главоболия, претенции за нанесени вреди и тъй нататък. Но тия китайци познават чиновниците си по-добре, отколкото ние.

Бяха отворили вече люковете и те всички бяха на палубата след една нощ и един ден там долу. Свят ти се завиваше да гледаш толкова много измъчени, диви лица, събрани заедно. Тия бедняци зяпаха към небето, към морето, към кораба, сякаш бяха очаквали целият да бъде разбит на парчета. И нищо чудно! Бяха изтърпели такова нещо, което би разтърсило до дъно душата на всеки бял човек. Но нали казват, че китаецът нямал душа. Той има обаче нещо в себе си, което е дяволски кораво. На един от тях (измежду онези, които бяха зле пострадали) едното око беше почти съвсем избито. То стоеше изпъкнало навън от главата му, голямо колкото половин кокоше яйце. Такова нещо би накарало един бял човек да лежи по гръб цял месец; а ето, въпреки всичко, тоя приятел си проправяше път с лакти насам-натам из тълпата и приказваше с другите, сякаш нищо не му се бе случило. Те вдигаха голяма врява помежду си, но когато старият покажеше плешивата си глава над предната страна на мостика, до един преставаха да дърдорят и повдигаха очи към него.

Изглежда, че след като бе обмислил всичко, той накарал оня служител на Бън Хин да слезе долу и да им обясни единствения начин, по който можели да си получат обратно парите. По-късно ми каза, че тъй като всичките кули били работили на едно и също място и за един и същ период от време, той сметнал, че ще извърши възможно най-справедливото нещо за тях, ако разпредели всичките пари, които бяхме събрали, по равно между цялата група. Нямало как да различи доларите на един от тези на друг, каза той, а ако запита всеки колко пари е донесъл на кораба, ще го излъжат и ще изпадне в трудно положение. Мисля, че тук беше прав. Колкото до това да даде парите на някой китайски чиновник, който би могъл да се намери във Фу-Чау, той рече, че било все едно да сложи веднага всичко в собствения си джоб. Предполагам, че и те така мислеха.

Свършихме с разпределянето, преди да се стъмни. Каква картина беше само: морето развълнувано, корабът — развалина в истинския смисъл, тия китайци се клатушкат нагоре по мостика един по един да получат дела си, а старият, все още с ботушите и по жилетка, стои на входа на щурманската рубка, зает с плащането, облива се в пот като не знам какво и от време на време се нахвърля остро върху мен или Татко Раут за това или онова, което не допада на вкуса му. Занесе лично дела на осакатените при люк №2. Бяха останали три долара и те бяха разделени на тримата най-пострадали кули, по един на всеки. След това се заловихме за работа и изринахме навън върху палубата купчини мокри дрипи, всевъзможни парчетии от разни безформени неща, на които не би могъл да дадеш някакво наименование, и ги оставихме сами да си разрешават въпроса за собствеността им.