Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Той е добре, мамо — въздъхна мисис Раут, опомняйки се.
— Винаги си е бил силно, здраво момче — реши старата жена кротко.
Но разказът на мистър Джукс беше наистина много по-жив и по-пълен. Неговият приятел в Западноокеанската компания го сподели свободно с другите офицери на кораба.
— Един мой познат ми пише за необикновена случка, станала на борда на неговия кораб по време на оня тайфун — помиите ли, — дето четохме за него във вестниците преди два месеца. Много странно нещо! Вижте сами какво казва той. Ще ви покажа писмото му.
В него имаше изрази, предназначени да оставят впечатление за безразсъдна и неукротима смелост. Джукс ги бе написал добросъвестно, защото така ги чувствуваше, когато пишеше писмото. Той описваше със сензационен ефект картината в туиндека. „… В един миг ми блесна мисълта, че тия проклети китайци не са убедени дали не сме някакви отчаяни разбойници. Не е за препоръчване да отделиш китаеца от парите му, ако той е по-силната страна. Крайно безразсъдно би било да се отдадем на грабеж в такова време, но какво можеха да знаят за нас тия бедняци? Така че без да го премислям втори път, аз измъкнах хората в един миг. Бяхме свършили нашата работа — която старият си беше сложил на сърце. Махнахме се, без да ги попитаме как се чувствуват. Убеден съм, че ако не бяха така безмилостно раздрусани и ако не се страхуваха — всеки един от тях — да се изправят срещу ни, щяхме да бъдем разкъсани на парчета. О, беше крайно опасно, мога да те уверя; ти можеш да се разкарваш насам-натам из Атлантика до края на живота си, без да се сблъскаш с такъв проблем.“
След това той загатваше по професионалному за повредите, нанесени на кораба, и продължаваше така:
„Положението стана дяволски заплетено, когато времето утихна. Не ни беше по-добре от това, че напоследък бяхме прехвърлени под сиамски флаг; макар капитанът да смята, че нямало никаква разлика — «щом като ние сме на кораба», — казва той. Има чувства, каквито тоя човек просто не може да изпита — и толкоз. Все едно да накараш някой пън да проумее нещо. Но независимо от това един кораб изпада в адски самотно положение, когато обикаля Китайско море без собствените консули, без дори да имаш една своя канонерка някъде или някакъв човек, към когото да се отправиш в случай на неприятност.
Моята идея беше да държим тия хубавци под капаците за още петдесетина часа, тъй като бяхме горе-долу на такова разстояние от Фу-Чау. Там най-вероятно щяхме да намерим някакъв военен кораб и веднъж под закрилата на оръдията му щяхме да сме в достатъчна безопасност; защото който и да е капитан на военен кораб — английски, френски или холандски — би помогнал на бели хора, щом се касае до разправия на кораба. Сетне да се отървем от тях и от парите им, като ги предадем на техния мандарин или таотай, или както там им викат на ония очилати типове, дето ги виждаш да обикалят на столове-носилки из вонящите улици.
На стария това някак не му се искаше. Той желаеше тая работа да остане потулена. Такава мисъл му беше влязла в главата, та с парен брашпил не можеше да му я измъкнеш. Той искаше колкото е възможно по-малко шум, заради името на кораба и заради собствениците — «заради всички заинтересувани» — казва той и ме гледа много строго. Това ме вбеси. Нима можеш да запазиш такова нещо скрито? А и сандъците им бяха закрепени по установения начин и бяха защитени срещу всяка земна буря, но тая се оказа такава сатанинска работа, че не бих могъл дори и представа да ти дам за нея.
А в това време аз едва се държах на краката си. Нито един от нас не бе имал никаква смяна в продължение на тридесет часа, а ето че старият седеше там, потривайки брада, почесвайки се по темето и много загрижен — дори не бе помислил да си свали високите ботуши.
— Надявам се, сър — казвам аз, — че няма да ги пуснете на палубата, преди да сме се приготвили за тях по един или друг начин. — Не че, забележи това, чувствувах някаква увереност, че бихме могли да обуздаем тия бедняци, ако решаха да нападат. Да имаш разправии с товар китайци не е детска игра. А бях и дяволски уморен. — Бих искал — казвам — да ни разрешите да им хвърлим там долу всичките тия долари и да ги оставим да си се оправят с бой те самите, докато ние си отпочинем малко.
«Ето че говорите необмислени неща, Джукс», казва той, като поглежда нагоре с неговия бавен маниер, който те кара да чувствуваш болка по цялото си тяло. «Трябва да измислим нещо, което да бъде справедливо за всички.»