Дни на кръв и звездна светлина

Тиаго се представи в най-добрата си светлина, когато коленичи край своя войник, за да го разпита.

– Кой го направи? – попита той утешително, но скоро се разбра, че Зири не може да говори заради съсечените мускули на лицето. Вълка беше принуден да се ограничи само с въпроси, чийто отговор може да е категорично "да" или "не", а Зири отвръщаше с кимане и отрицателно поклащане на глава, което видимо му причиняваше болка.

– Каза ли им нещо? – попита Тиаго, който засега се досещаше единствено, че "те" са серафимите.

Зири отрицателно поклати глава, решително и без да се бави.

– Браво. Ами... останалите от отряда?

Зири отново поклати глава. По ресниците му се събраха сълзи и Кару разбра, че другите са мъртви. Тя и без това го подозираше, но потвърждението я блъсна като юмрук в стомаха. Петима воини – мъртви. Болейрос. Иксандер. Припомни си изненадващата мекота в душата на Иксандер и как ѝ се искаше да направи за него нещо повече от това чудовищно тяло.

– Успя ли да събереш душите им? – продължаваше да разпитва Вълка и при този въпрос Кару се надвеси напред с надежда.

Зири се поколеба. Очите му я потърсиха. Отчаяни. Объркани. Той нито кимна утвърдително, нито отрицателно поклати глава. Какво значеше това? Тиаго повтори въпроса, но Зири затвори очи, сълзите се отрониха от миглите му и оставиха следи по покритото със сажди лице. Простена. Болката го погълна и след още няколко неуспешни опита Тиаго се видя принуден да го остави; поне беше спокоен, че Зири не е издал скривалището им. Вълка се изправи край леглото.

– Започвай – обърна се той към Кару – и дано имаш късмет.

Искаше ѝ се да го увери, че късметът тук няма нищо общо, но в действителност се молеше мислено за себе си. Едва не призова Нитид на помощ.

– Благодаря – отвърна, а когато той излезе, посегна към менгеметата на масата.

Зири издаде някакви нечленоразделни звуци и тя се обърна към него – видя го възбудено да клати глава. Отначало не го разбра, но когато той започна да се удря по гърдите с разкъсаните си ръце, тя схвана. Искаше тя да използва неговата болка.

– О, не. За да платиш десятъка болка, трябва да си в съзнание...

Той кимна, удари се пак по гърдите и направи опит да каже нещо. Лицето му се сгърчи и от раните бликна свежа кръв.

– Спри – извика Кару и посегна да хване ръцете му. Пръстите му се сключиха около нейните и стиснаха здраво, въпреки агонията, която това усилие сигурно му причиняваше. Той отново кимна. В очите на Кару избиха сълзи. – Добре тогава – каза тя и ги избърса. – Добре.

Тен се върна с вода и кърпи и Кару се зае да почиства раните на Зири. Имаше някакви антисептици и докато го мажеше, усети как болката на Зири насища въздуха наоколо като статично електричество. Разбра, че ще е непростима загуба да я пропилее напразно, докато почиства раните. Трябваше ѝ помощ. Обърна се към Тен, но ѝ стигаше един поглед към тежките непохватни ръце на вълчицата, за да се откаже. Не би могла да ѝ повери раните на Зири. Озърна се през рамо. Зузана и Мик все още бяха в стаята, притиснати към най-отдалечената стена. Зузана беше пребледняла като платно, с широко отворени очи, които я наблюдаваха напрегнато. Явно не точно това беше очаквала, когато настоя да бъде Игор, помощникът на възкресителя; за сметка на това имаше деликатни малки ръце и години опит при изработването на фини предмети.