47-ият самурай [bg]

Маздата хвърчеше с бясна скорост в нощта и вятърът бучеше толкова силно, че нямаше да се чуват, ако заговорят. Може би и без това нямаше какво да си кажат. Киото остана като светло петно зад тях, Токио се виждаше все още като неясно сияние напред. Окада караше с над сто и трийсет километра в час, спокойно и целеустремено, съсредоточено втренчена в пътя.

След известно време заваля. Тя отби встрани. Шофьорът на колата зад тях, каращ на твърде малка дистанция, удари спирачки и изсвири с клаксон.

— Какъв беше проблемът? — попита Боб.

— Караше твърде близо, а не дадох мигач. Ще закачиш ли гюрука?

— Добре.

Тя натисна едно копче, гумираният гюрук се разгъна и бавно покри купето. Боб лесно закопча уплътненията, макар че механизмът не му беше познат.

— Искаш ли аз да карам. Сигурно си уморена. Пък и в този дъжд…

— Няма проблем. Достатъчно голяма съм. А и ти сигурно си по-уморен от мен.

— Така е. Със сигурност, докато бях там, не съм спал много. Старият негодник ме скапваше от работа. „Осем удара! Осем удара!“ Не съм се трепал толкова от години.

— Ти не се плашиш от работа. Повярвай ми, познавам много хора, които не са като теб. Шефът ми обича „да върши организационната работа“, тоест аз правя всичко, докато той ходи да си приказва с разни бизнесмени. Мисля обаче, че е по-добре да е мързелив, защото е толкова глупав, че ако работеше усилено, всичко щеше да прецаква.

— Удивително колко много некадърници има по света. Както и да е, имаш ли новини от Ник?

— Не, нищо. Преди да тръгна, проверих телефонния секретар и електронната поща. Пак ще проверя.

Тя извади някакво малко пластмасово устройство, отвори го, натисна няколко копчета и дисплеят освети сериозното й лице.

— Не, още няма нищо — обяви тя след малко.

— Добре.

— Какво смяташ да правиш? Трябва да ми кажеш, Суогър. Много ме е страх, че сега, след като се мислиш за Йомиджибо, ще направиш някоя глупост, без да ми кажеш.

— Не, нали се разбрахме, че всичко ще съгласувам с теб. Просто се надявах да има новини от Ник.

— Какво ще правиш, ако не открие нищо?

— Тогава ще потърся някой частен детектив, човек с връзки в якудза, може би бивш полицай, и ще го наема. Може би трябваше да го направя по-рано. Не ми беше хрумнало. През повечето време умът ми беше зает с мисълта как да попреча на оня старец да ме насини.

— Частен детектив няма да ти свърши работа. Ако Кондо не иска никой да го открие, детективът само ще ти вземе парите и ще каже, че нищо не е намерил. Ник има куража да разпитва навсякъде. Съмнявам се, че има друг като него.

— Тогава ще отида в Кабукичо, ще започна да обикалям баровете на якудза и ще задавам недискретни, обидни въпроси за Кондо.

— Тогава още на другия ден в посолството ще получим колет с главата ти.

— Ох, не знам. Може би това наистина не е по силите ми.

— От друга страна, вече знаеш неща…

Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна името на дисплея и обяви:

— Това е Ник.

Вдигна телефона.

— Ало, Ник, какво…

Изведнъж млъкна.

— По дяволите.