47-ият самурай [bg]

Боб се опита да намери ритъма, който понякога бе чувствал, понякога — не. Опита се да не мисли за „нея“ като за дете, а да вижда само меча й, истинския си враг.

Дошу застана между тях, вдигна ръката си, после я свали.

Отдръпна се бързо. Момичето се дръпна наляво и внезапно, с плавно движение, вдигна меча в горна позиция („дракон от водата“). Част от секундата не достигна на Боб, за да парира, тя проби защитата му, като в същото време изкрещя силно „Хай!“ и той почувства жестоката болка от удара — класическо йокогири — на дъбовия прът в ребрата му. Боже, как болеше.

Осъзна, че току-що е бил убит от едно дете. Ако оръжието беше истинско, вътрешностите му щяха да се изсипят на земята.

— Едно за Суеко. Нула за Суогър.

Обхвана го ярост, изгарящ гняв. Идеше му да се разбеснее като бик, да изреве и да се нахвърли върху нея, използвайки ръста си, за да я сплаши, но знаеше, че не е достатъчно бърз и достатъчно ловък, гневът нямаше да му помогне. Момичето спокойно щеше да го порази.

Тя отново нападна, Боб отстъпи, парира два от ударите й; после, ловко и гъвкаво, тя почти легна на земята и замахна към глезените му, но решението някак си дойде от самата атака и той, без да се замисля, скочи. Знаеше, че това е грешка, че никога не трябва да отделя краката си от земята — това беше едно от „трите бягства“, които трябваше да се избягват — но този път нямаше друг изход. Избягна хоризонталния удар и в същото време, приземявайки се, удари с меча дебелата яка в основата на врата й — успешно, макар и малко нескопосано кесагири.

— Лош удар, Суогър. Но въпреки това точка. Едно на едно.

Следващите две атаки бяха мълниеносни. Той не успяваше да отбие повече от три нейни удара, а тя като че ли набираше скорост за сметка на неговата мудност и всеки път триумфиращият вик „Хай!“ прозвучаваше в мига, когато боккенът го удареше — веднъж по китката, при което той изпусна своя шинай, веднъж по здравия хълбок, гаден номер, известен и във футбола. Ох, леле, адски болеше!

Очите му се насълзиха и той примигна, за да проясни зрението си, но те отново се напълниха със сълзи и го заслепиха.

Изпита страх.

Идеше му да се изсмее: „Ранявали са ме хиляди пъти, десет от тях — с опасност за живота, а сега треперя пред едно момиченце.“

Дали от страха или от присмеха, но той изведнъж се мобилизира. Може би заради замъгленото му зрение, може би заради онова, което в спорта наричат „възстановяване“, или защото най-после бе приел, че миналото не означава нищо, че има само сега, но когато предугади следващия й удар, той го пое с долната третина на меча си, заби нейния в земята, реагира частица от секундата по-бързо от нея и я удари със своя шинай в средата на гърдите; кесагири. Тя не го почувства през дебелата броня, но Дошу веднага забеляза.