Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Клонът, на който се беше покатерила, се прекърши и Елайза тупна на земята върху могилка от влажни листа.
Брадатият почти не помръдна. Само дясното му око като че ли леко се врътна към Елайза, докато той продължаваше да дъвче сладкиша си.
Елайза разтри коляното си и се изправи. Махна едно сухо листо от косата си.
— Вие сте новата малка господарка — изрече мъжът бавно, предъвквайки сладкиша, който се бе превърнал в лепкава маса в устата му. — Чух да говорят, че ще пристигнете. Не ми се обиждайте, ама не изглеждате много като дама с тия момчешки дрехи и тая чорлава коса.
— Пристигнах снощи. И доведох бурята.
— Голяма сила имате за такова дребно създание.
— Дори слабият става могъщ, ако има силна воля.
Подобната му на мъхната гъсеница вежда потрепна.
— Кой ви го каза?
— Майка ми.
Елайза твърде късно си спомни, че не бива да споменава майка си. С разтуптяно сърце зачака какво ще каже мъжът.
Той я наблюдаваше, дъвчейки бавно.
— Смея да твърдя, че е разбирала какво говори. Майките са прави за повечето неща.
Елайза усети боцкането на топлите иглички на облекчението.
— Майка ми умря.
— Моята също.
— Сега живея тук.
— Да, така изглежда — кимна той.
— Казвам се Елайза.
— А аз се казвам Дейвис.
— Ти си стар.
— Стар съм колкото кутрето си и съм малко по-стар от зъбите си.
Елайза си пое дълбоко въздух и попита:
— Ти пират ли си?
Той се засмя, пуфтейки като дим през позапушен комин.
— Съжалявам, че ще ви разочаровам, обаче съм градинар точно като баща си. По-точно съм пазач на лабиринта.
— Пазач на лабиринта ли? — сбърчи нос Елайза.
— Поддържам го. — И понеже изражението на Елайза си остана все така озадачено, Дейвис посочи високите храсти зад гърба си, между които се виждаше желязна порта. — Това е нещо като ребус от храсти. Целта е да се промъкнеш през лабиринта, без да се изгубиш.
Ребус, в който се побира човек? Елайза не беше чувала за подобно нещо.
— Накъде води?
— О, ами лъкатуши напред-назад. Ако имаш късмет да го изминеш целия, ще се озовеш в другия край на имението. Ако не ти провърви обаче — ококори се той зловещо, — най-вероятно ще умреш от глад, преди някой да забележи, че те няма. — Приведе се към нея и сниши глас: — Често намирам костите на такива клетници.
Ужасът стисна Елайза за гърлото и оттам излезе само шепот:
— А ако успея да стигна до другия край? Какво ще намеря там?
— Още една градина, специална градина, и малка къща. Кацнала точно на скалата.
— Видях къщата от брега.
— Да, сигурно — кимна той.
— Чия е? Кой живее там?
— Още никой. Лорд Арчибалд Монтраше — май ви се пада прадядо — я построи, докато управляваше имението. Казват, че била издигната като наблюдателница, като сигнален пост.
— Заради бракониерите ли? Пиратите от Триджина?
— Виждам, че Мери Мартин ви е напълнила главата с разни работи — усмихна се мъжът.
— Може ли да отида да я разгледам?
— Няма да успеете да я намерите.
— Ще я намеря.
— Няма, никога няма да преодолеете лабиринта — подразни я той с блеснали очи. — А дори да го направите, няма да се досетите как да минете през тайната порта, за да влезете в градината на къщичката.
— Ще успея! Моля те, Дейвис, позволи ми да опитам.
— Боя се, че не е възможно, госпожице Елайза — отговори малко по-сериозно Дейвис. — От доста време никой не е преминавал през лабиринта. Поддържам го донякъде, но само докъдето ми е позволено да ходя. Нататък сигурно е много обрасъл.
— Защо никой не го е преминавал?
— Вуйчо ви го затвори преди време и от тогава никой не е минавал. — Дейвис се приведе към нея и додаде: — Майка ви обаче познаваше лабиринта като петте си пръста. Почти толкова добре, колкото го познавам аз.
В далечината се разнесе звънец.
Дейвис свали шапката и изтри потното си чело.
— По-добре хуквайте като стрела към къщата, госпожице, че това е звънецът за обяд.
— Ти няма ли да дойдеш да обядваш?
— Не се храня в къщата. От доста време вече.
— Защо?
— Не ми е приятно да ходя на това място.
Елайза недоумяваше.
— Защо?
— По-щастлив съм при растенията си, госпожице Елайза — поглади брадата си Дейвис. — Някои хора са пригодени да са сред човеците, а други не са. Аз съм от вторите — по-щастлив съм в свои води.