Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
– Мда... Ана ми каза, че те е видяла, и според нея си идвала от къщата на Скот Хипуел. Вярно ли е това?
Обръща се към мен, но всъщност не ме гледа. Явно се чувства неудобно от въпроса си.
– Няма причина да се тревожиш – отвръщам аз. – Виждам се със Скот... но нямам предвид онова виждане. Просто двамата се сприятелихме. Това е всичко. Трудно е за обяснение. Опитвам се да му помогна. Сигурно знаеш... няма как да не съзнаваш, че той преминава през ужасен период.
Том кима, но все още не поглежда към мен. Започва да гризе нокътя на левия си показалец – сигурен признак, че нещо го измъчва.
– Но, Рач...
Не бива да ме нарича така. Това ми размътва мозъка, кара ме да се усмихвам. Толкова време мина, откакто не съм чувала да ме нарича така. В гърдите ми се заражда зрънце надежда. Може би нещата с Ана не вървят толкова добре, може би започва да си припомня и някои хубави моменти отпреди, може би част от него тъгува по мен.
– Просто... наистина се тревожа.
Най-после вдига поглед, големите му кафяви очи срещат моите и ръката му потрепва, сякаш иска да докосне моята, но в последния момент размисля и се отказва. – Знам, че... добре, наистина не знам много за това, но Скот... Добре де, изглежда свестен човек, но как може да си сигурна?
– Мислиш, че може да го е направил?
Том поклаща глава и преглъща с мъка.
– Не, не казвам това. Но знам... Ана ми каза, че те са се карали много. Понякога ѝ се е струвало, че Меган се страхува от него.
– Ана казва!
Инстинктивно ми се ще да отхвърля всичко, казано от тази кучка, но не мога да се отърва от усещането, че нещо наистина не е наред със Скот. Не ми излиза от главата от събота, когато бях у тях.
Том кима.
– Меган работеше известно време като детегледачка за нас. Докато Ийви беше малка. Дори не ми се мисли за това сега, след всичко, което научихме от вестниците за нея. Но това показва нещо, нали? Мислиш си, че познаваш някого и изведнъж... – Той въздиша тежко. – Не искам да ти се случи нещо лошо, разбираш ли?
Усмихва ми се и свива рамене.
– Все още ме интересува какво става с теб, Рач – казва и аз бързам да отместя поглед, за да не види сълзите в очите ми. Но той знае, разбира се, слага ръка на рамото ми и казва:
– Съжалявам.
Оставаме известно време в уютно мълчание. Захапвам силно долната си устна, за да спра сълзите. Не искам да правя нещата още по-трудни за него. Наистина.
– Добре съм, Том. Вече се оправям.
– Радвам се да го чуя. Не...
– За пиенето ли? Пия все по-малко. Казах ти – оправям се.
– Това е добре. И изглеждаш добре. Изглеждаш... красива. – Усмихва ми се, аз се изчервявам и той бърза да отклони поглед. – Добре ли си... финансово?
– Добре съм.
– Наистина ли? Защото не искам...
– Добре съм.
– Искаш ли да ти дам малко? По дяволите, не искам да звуча като идиот, но искам да ти дам малко пари, докато подредиш нещата.
– Добре съм, Том, честно.
Той се навежда към мен и дъхът ми спира, толкова отчаяно искам да го погаля, да заровя лице в онази широка мускулеста падина между раменете му. Той отваря жабката и казва:
– Нека да ти напиша чек. Няма нужда да го осребряваш.
Засмивам се с глас.
– Все още ли си държиш чековата книжка в жабката?
Той също се засмива.
– Човек никога не знае – казва и докосва с пръст бузата ми. Взимам ръката му, обръщам я и целувам дланта.
– Обещай ми, че ще стоиш далече от Скот Хипуел – казва дрезгаво той. – Обещай ми, Рач!
– Обещавам – казвам сериозно и сърцето ми се изпълва с радост, защото разбирам, че го казва не само защото се тревожи за мен, но и защото ревнува.
13 август 2013, вторник
Ранна сутрин
Аз съм във влака и гледам купчината дрехи до релсите. Тъмно- син плат, рокля, доколкото мога да видя. Рокля с черен колан. Нямам представа как се е озовала там. Със сигурност не е забравена от работниците. Влакът се движи съвсем бавно и имам достатъчно време да огледам всичко. Струва ми се, че съм виждала тази рокля и преди, виждала съм някой да я носи. Но не мога да си спомня кой. Навън е студено. Прекалено студено за такава рокля. Имам чувството, че съвсем скоро ще завали сняг. Нямам търпение да зърна къщата на Том. Нашата къща. Знам, че ще бъде там, ще седи отвън. Ще е сам и ще ме чака. Когато влакът мине оттам, ще стане, ще помаха с ръка и ще се усмихне. Знам го със сигурност.
Но първо спираме на номер петнайсет. Джейсън и Джес са там, пият вино на терасата, което е странно, защото още няма девет и половина. Джес е облечена с рокля на червени цветя и носи сребърни обеци с малки птичета на тях – виждам ги как се поклащат напред-назад, докато говори. Джейсън е зад нея, ръцете му са на раменете ѝ. Усмихвам им се. Искам да им помахам, но хората около мен може да ме вземат за ненормална. Затова просто гледам и ми се иска и пред мен да има чаша вино.