Господарят на войната

— Достатъчно! — викна Гуинивиър с остър глас. Тя пристъпи към средата на пътя и властно се втренчи в Черните щитове. — Не бъдете глупави, свалете копията си. Ако искате да умрете, вземете няколко сакси с вас в Отвъдния свят, а не думнонци.

Гуинивиър се обърна към Арганте.

— Ела тук, дете — каза тя, придърпа момичето към себе си и с края на мекото си наметало избърса сълзите й. — Ти постъпи правилно като се опита да спасиш съкровището, но Дерфел също е прав. Ако не побързаме, саксите ще ни хванат.

Гуинивиър се обърна към мен.

— Няма ли никаква възможност да вземем златото с нас?

— Никаква — кратко отговорих аз, защото така си беше. Дори копиеносци да бях впрегнал в каруците, пак щяха да ни забавят.

— Златото си мое — изпищя Арганте.

— Сега вече принадлежи на саксите — заявих аз и викнах на Исса да отстрани колите от пътя и да освободи воловете.

Арганте изпищя в последен опит да ме спре, но Гуинивиър я хвана и я прегърна.

— Не отива на принцеса — тихо измърмори тя в ухото й, — да показва гнева си пред хората. Бъди тайнствена, скъпа моя, и никога не показвай на мъжете какво мислиш. Твоята сила се крие в сянката, а на слънчева светлина мъжете винаги ще те превъзхождат.

Арганте нямаше представа коя беше тази висока красива жена, но тя разреши на Гуинивиър да я успокои, докато Исса и хората му издърпаха каруците встрани от пътя. Позволих на жените да вземат каквито наметала и рокли искат, но изоставихме всички казани, триножници и свещници. Исса намери едно от бойните знамена на Артур — огромен флаг от бял ленен плат, украсен с голяма черна мечка бродирана с вълнени конци. Взехме щандарта с нас, за да не попадне в ръцете на саксите, но не можахме да вземем златото. Занесохме обаче сандъците със съкровището в една пълна с вода канавка в близкото поле и изсипахме монетите в смрадливата кал с надеждата, че саксите няма да ги намерят.

Арганте хленчеше докато гледаше как златото потъва в черната вода.

— Златото си е мое! — за последен път протестира тя.

— А някога беше мое, дете — обади се съвсем спокойно Гуинивиър, — както виждаш оцелях и без него, и ти ще го преживееш.

Арганте рязко се дръпна и впери очи в по-високата жена.

— Ваше ли? — попита тя.

— Не ти ли казах името си, дете? — попита Гуинивиър с едва доловимо презрение. — Аз съм принцеса Гуинивиър.

Арганте само изпищя и хукна по пътя да настигне Черните щитове. Аз изстенах и прибрах Хюелбейн в ножницата, после изчаках докато скрият и последното злато. Гуинивиър бе намерила една от своите стари палерини — златист водопад от вълна, украсена с меча кожа по ръбовете — и бе свалила износената скучна дреха, която бе носила в своя затвор.

— Нейно било златото — ядосано ми каза тя.