Господарят на войната

— След седмица — казах аз, — това ще бъде храм на Тунор и те ще принасят в жертва твоите деца, там където стоиш сега. Има ли тук копия?

— Никакви? — каза той предизвикателно. Жените изпищяха и отстъпиха встрани, когато се качих по стъпалата на олтара. Свещеникът вдигна кръст срещу мен.

— В името на Бог, и в името на Неговия свети Син и в името на Светия Дух. Не!

Последният вик бе предизвикан от това, че извадих Хюелбейн и го използвах, за да избия с него кръста от ръката му. Парчето дърво изтрака и се плъзна по мраморния под, а аз допрях острието до сплетената му брада.

— Ще разруша това място камък по камък, за да намеря копията — заканих се аз, — и ще заровя твоя нещастен труп под камънака. Така че казвай къде са!

Това подейства и той омекна. Копията, който беше трупал с надеждата да бъдат използвани в нов бунт за издигане на християнин на престола на Думнония, бяха скрити под олтара в крипта. Някога тук са били пазени съкровищата, които хората носели, за да молят Сулис да излекува болестите и недъзите им. Изплашеният свещеник ни показа как да повдигнем мраморната плоча, под която имаше яма пълна догоре със злато и оръжие. Оставихме златото, но занесохме копията на опълченците на Силдид. Съмнявах се, че от тия шейсет мъже щеше да има някаква реална полза в битка, но поне като са въоръжени, мислех си, ще приличат на воини и отдалече можеха да внушат на саксите респект. Наредих на опълченците да бъдат готови да тръгнат на поход сутринта и да приготвят колкото храна могат да намерят.

Онази нощ спахме в храма. Разчистих олтара от християнските принадлежности и поставих главата на Минерва между два светилника, за да ни пази през нощта. Дъждът се процеждаше през покрива и образуваше локви на мраморния под, но по някое време преди зазоряване най-сетне спря да вали и денят изгря с чисто небе и свеж студен вятър от изток.

Напуснахме града преди да изгрее слънцето. Само четиридесет от градските опълченци тръгнаха с нас, останалите бяха изчезнали през нощта, но по-добре да имаш четиридесет готови на всичко мъже, отколкото шейсет несигурни съюзници. Сега по пътя нямаше бегълци, защото бях разпространил слуха, че е най-безопасно да се отиде в Глевум, а не в Кориниум, така че сега пътят на запад бе задръстен с народ и добитък. А нашият път ни водеше на изток към изгряващото слънце. Това бе Фоският път, който тук вървеше прав като копие заобиколен от римски гробници. Гуинивиър превеждаше надписите, чудейки се че тук са били погребвани хора, родени в Гърция или в Египет, или в самия Рим. Имаше ветерани от легионите, останали в родината на британските си съпруги и създали свой дом близо да лековитите извори на Акве Сулис, а техните покрити с мъх надгробни камъни понякога благодаряха на Минерва или на Сулис, че ги бяха дарили с още години живот. След час гробниците останаха зад нас и долината се стесни, защото стръмните хълмове северно от пътя притискаха все по-отблизо поляните край брега на реката. Знаех, че скоро пътят рязко ще свие на север и ще се закатери нагоре по хълмовете, които се намираха между Акве Сулис и Кориниум.