Господарят на войната

Гуинивиър бе взела на заем лъка на един от моите ловци и пращаше стрели по един изсъхнал бряст край пътя. Стреляше добре, нанизвайки стрела след стрела в изгнилата дървесина, но когато похвалих умението й, тя се намръщи.

— Отдавна не съм се упражнявала. По-рано можех да оцеля бягащ елен от сто крачки, а сега се съмнявам, че бих могла да оцеля неподвижна цел на петдесет крачки. — Гуинивиър измъкна стрелите от дървото. — Но мисля, че бих могла да ударя някой сакс, ако ми падне възможност.

Тя върна лъка на моя ловец, който се поклони и отстъпи заднешком.

— Ако саксите са близо до Дурновария — попита ме Гуинивиър, — каква ще бъде следващата им стъпка?

— Ще тръгнат право насам по този път — отговорих аз.

— А няма ли да отидат още по на запад?

— Те знаят плановете ни — мрачно признах аз и й разказах за златните копчета с брадатите лица, които бях намерил в покоите на Мордред. — Аел напредва към Кориниум, а другите вилнеят из южна Думнония. А ние висим тук заради Арганте.

— Остави я да изгние — свирепо изсъска Гуинивиър, после вдигна рамене. — Знам, че не можеш. Той обича ли я?

— Не бих могъл да знам, лейди.

— Разбира се, че би могъл да знаеш — остро отвърна Гуинивиър. — Артур умира да се преструва, че се подчинява на разума, но мечтае да бъде управляван от страстта. Той би обърнал земята надолу с главата от любов.

— Е, напоследък не е обръщал земята надолу с главата — признах аз.

— Но за мен го направи — промълви тя тихо и не без тон на гордост. — И къде тръгна сега?

Бях отишъл до коня си, който хрупаше трева сред къртичините.

— Отивам на юг.

— Върви — каза Гуинивиър, — а ние ще си останем с риска да загубим и теб.

Беше права и аз го знаех, но се чувствах безсилен и от това всичко в мен вреше и кипеше. Защо Исса не беше изпратил съобщение? С него бяха петдесет от най-добрите ми воини и сякаш бяха потънали вдън земя. Псувах загубения ден, плеснах едно безобидно момче, което се правеше на копиеносец и наперено крачеше нагоре-надолу, ритах магарешки бодили.

— Ние може да тръгнем на север — спокойно предложи Сийнуин, имайки пред вид жените и децата.

— Не — отсякох аз, — трябва да сме заедно. Загледах се на юг, но по пътя се виждаха само тъжни бегълци, които се мъкнеха на север. Повечето бяха семейства с по една безценна крава и най-много теле, макар че доста от телетата, родени през новия сезон, бяха твърде малки, за да вървят. Някои хора изоставяха телетата си край пътя и те жално викаха майките си. Сред бегълците имаше и търговци, които се опитваха да спасят стоката си. Един човек имаше волска кола, пълна с кошници хума, друг имаше кожи, трети грънци. Те ни гледаха кръвнишки, като минаваха покрай нас, и ни обвиняваха, че още не сме спрели саксите.