Господарят на войната

Тя изведнъж изръмжа и присви колене, за да имитира накуцващата походка на Кълхуч.

— Виж Кълхуч щеше да ми пререже гърлото — каза тя, — и въобще нямаше да се замисли.

Тя се засмя, нищо не можеше да развали приповдигнатото й настроение.

— Значи Артур не се уточни, а?

— Не, лейди.

— Честно, Дерфел. Това е твоя идея, нали? — махна тя с ръка към околността.

— Да, лейди — признах аз.

— Надявам се Артур да смята, че вършиш точно това, което трябва, иначе ще загазиш.

— Аз вече достатъчно съм загазил, лейди — признах аз. — Старото приятелство май е мъртво.

Вероятно долови огорчението в гласа ми, защото изведнъж ме хвана под ръка.

— Горкият Дерфел. Предполагам, че той просто се срамува.

Почувствах се неловко.

— Да, лейди.

— Бях много лоша — каза тя със съжаление. — Горкият Артур. Но знаеш ли какво ще му върне силите и духа? И вашето приятелство?

— Наистина бих искал да знам, лейди.

Тя пусна ръката ми.

— Стига само да накълцате саксите на парчета, Дерфел, това ще върне стария Артур. Победа! Дайте победа на Артур и той ще ни възнагради като си възвърне старата душа.

— Саксите, лейди — предупредих я аз, — вече почти са спечелили победата.

Казах й всичко, което знам: че саксите разграбват безпрепятствено земите на изток и на юг, нашите сили бяха пръснати, и че единствената ни надежда бе да успеем да съберем войската си преди саксите да стигнат до Кориниум, където чакаше само малкият отряд на Артур от двеста копиеносци. Предполагах, че Сеграмор отстъпваше към Артур, Кълхуч идваше от юг, и аз щях да се отправя на север, веднага щом Исса доведе Арганте. Без съмнение, когато в Поуис и в Демеция чуеха новината, Кунеглас щеше да тръгне от север, а Енгас Мак Ейрем щеше да побърза от запад. Но ако саксите стигнеха Кориниум първи, щяхме да загубим всяка надежда. Надеждата и без това беше малка дори, ако успеехме да ги изпреварим в състезанието, защото без копиеносците на Гуент саксите щяха да са толкова по-многобройни от нас, че само чудо можеше да ни спаси.